Все пак тя беше готова по-скоро да умре, отколкото да помоли Стивън за кратка почивка.
Той спря едва към обед и Алисия не успя да скрие облекчената си въздишка. Преди да успее да слезе от коня, той стоеше до нея и я свали от седлото. Тя се чувстваше твърде разбита и измръзнала, за да си спомня събитията от изминалата нощ.
Стивън я остави на земята и се отдалечи на няколко крачки от нея. Когато я погледна, Алисия разбра, че гневът продължава да бушува в гърдите му.
— Защо? — попита той и гласът му потрепери от усилието да говори спокойно. — Защо ме упои?
Тя се опита да посрещне спокойно погледа му, но не успя.
— Макгрегърови бяха замислили ново нападение. Трябваше да защитя говедата си.
Очите му станаха още по-студени и твърди.
— Никой ли не ти е казвал, че е задължение на мъжа да води война или да напада крадците на говеда?
Алисия вдигна рамене.
— Така е в Англия. В Шотландия е различно. Още на седем години можех да си служа с меч, когато обстоятелствата го изискваха.
— И си помисли, че аз съм неспособен да поведа хората ти! Затова захвърли дрехите си — той посочи подигравателно голите й колене — и ги поведе срещу врага. Нима мислиш, че си по-добър мъж от мен?
— По-добър мъж! — повтори възмутено тя. — Това ли е цялата ти грижа? Не искаш да загубиш мъжката си гордост, нали? Миналия път излезе срещу Макгрегърови в цялото си желязно снаряжение! Знаеш ли, че целият им клан се надпреварва да ми се подиграва — на мен, не на теб! Говорят, че кланът Макарън е воден от жена, която изпраща срещу крадците една буца желязо. Тази нощ се погрижих да изтрия насмешката от лицата им. Написах инициалите си върху рамото на водача им.
— Какво си направила? — попита смаяно Стивън.
— Много добре чу какво казах — отговори високомерно тя.
— Велики Боже! — извика вбесено Стивън и зарови пръсти в мократа си коса. — Ти още ли не си разбрала, че мъжете имат гордост? Сега водачът на Макгрегър ще се разхожда цял живот с клеймото на една жена на рамото си! Той ще те намрази, както не те е мразил никога досега. И ще направи всичко, за да унищожи клана ти!
— Лъжеш се! Освен това нашите кланове враждуват от столетия насам.
— Това не е вярно. Нападенията на пасищата и кражбите на говеда са само един вид спорт, премерване на силите. Това не е истинска война.
— Какво разбираш ти! Ти си англичанин. — Тя му обърна гръб и затърси нещо в чантата на седлото си.
Стивън сложи ръка на рамото й.
— Обещай, че никога вече няма да слагаш упойващи вещества във виното ми.
— Не мога да дам такова обещание!
Той я обърна към себе си и я погледна право в очите.
— Няма да допусна капризите на едно глупаво момиче да застрашат живота на хората ми!
Алисия го блъсна с все сила.
— Момиче! Аз съм господарката на клана Макарън. Стотици мъже и жени се подчиняват на заповедите ми и ме уважават.
— И те оставят да правиш, каквото си искаш, защото познават дързостта ти! Ти си умна жена, преценките ти са мъдри. Ала нямаш опит, за да водиш война. Не си способна да поведеш мъжете в истински бой. Това е моя задача.
— Моите мъже няма да те последват.
— Разбира се, че ще ме последват. Трябва само да съм буден, за да ги поведа. — Тя не отговори и той я погледна втренчено. — Помолих те да ми дадеш едно обещание. Сега ще си го взема сам. Ако ме упоиш още веднъж, ще загубиш кучето си.
Алисия го погледай стреснато.
— Раб винаги ще се връща при мен.
— Не и ако лежи на няколко стъпки под земята.
— Нима си готов да убиеш кучето ми, за да получиш онова, което искаш?
— Готов съм да убия стотина коне и кучета, за да спася един мъж, все едно шотландец ли е или англичанин. Когато не съм при тях, за да ги пазя, животът им е изложен на опасност. Освен това не мога да живея цял живот със страха, че жена ми не ми позволява да изпълня дълга си и предпочита да ме упои и да ме захвърли в леглото.
Изведнъж случилото се й дойде твърде много. Битката на пасището, дългата езда, страшната буря и страхът, който преживя при спасяването на Алекс, бяха опънали нервите й до скъсване. Тя коленичи в калта, прегърна Раб и раменете й се разтресоха от ридания.
— Англичаните ми взеха всичко — заговори през сълзи тя. — Убиха баща ми и тримата помощници, между които трябваше да си избера съпруг. — Тя вдигна глава и в очите й пламна дива омраза. — Защо не убиеш Раб още сега? И Там? Защо не опожариш замъка ми? Защо не…
— Ти си толкова уморена, че изобщо не чуваш какво говориш.
Алисия пусна кучето и се изправи с последни сили.
— Как да обичам един мъж, като не мога да му имам доверие? — изплака тя и се отпусна безсилно в прегръдката му.