Тя скочи от коня си и го прегърна сърдечно.
— О, Дейви, ако знаеш колко лошо стана! — проплака задавено тя.
— За англичанина ли говориш?
Тя кимна и зарови лице в кокалестото му рамо.
— Той промени всичко. Днес мъжете ме гледаха, сякаш натрапникът съм аз, а не той. Прочетох го в очите им. Те смятат, че той е прав, а аз греша.
— Искаш да кажеш, че той настройва хората ти срещу теб? — изфуча сърдито Дейви и отстъпи крачка назад. — Защо са толкова заслепени? Той сигурно умее добре да се преструва, след като ги е накарал да забравят ужаса от смъртта на баща ни. Ами Иън? Нима дори Там не помни, че англичаните заклаха сина му?
— Не знам какво да мисля — отговори глухо Алисия и приседна на едно паднало дърво. — Всички му вярват. Той се облича като шотландец. Упражнява се с мъжете, слиза дори при селяните. Шегува се с тях, пие от бирата им. Знам, че го харесват.
— Доказал ли е с дела, че заслужава доверието им?
Тя притисна с две ръце пулсиращите си слепоочия. Никога нямаше да забрави четиримата убити и обезобразените им тела. Тя ли беше виновна за смъртта им?
— Не е сторил нищо, което да им вдъхне подозрение…
— Разбира се! — изпухтя презрително Дейви. — Той ще се пази да не събуди недоверието им. Ще чака, докато спечели сърцата им, и ще доведе англичаните.
— Какво говориш, братко?
— Ти наистина ли не разбираш? — попита с нарастващо нетърпение младежът. — Той смята да се върне в Англия само след няколко седмици, нали?
— Точно така — отговори стреснато Алисия. — Иска да ме заведе при семейството си.
— Това означава, че има намерение да доведе англичаните в земите ни. Ще ги научи на всичко, което е възприел от шотландците. Ако се бият като нас, те непременно ще ни победят.
— Не! — извика Алисия и скочи от дървото. — Дейви, ти не говориш сериозно, нали? Той не е такъв. Той е искрено загрижен за доброто на клана. Убедена съм, че обича хората ми и…
Младият мъж я погледна мрачно.
— Казаха ми, че бил страхотен в леглото. Разбирам, че те е страх да не го загубиш. Но нима си готова да пожертваш клана си заради един англичанин, който те кара да стенеш от наслада?
— Това не е вярно! Много добре знаеш, че за мен кланът е над всичко. — Тя млъкна и го погледна подозрително. — Бях забравила, че сме скарани. Трябва да се връщам.
— Не бързай — отговори спокойно Дейви и сложи ръка на рамото й. — Прости ми, че те разсърдих. Остани още малко с мен. Толкова ми липсваше. Разкажи ми за Ларенстън. Заповяда ли да поправят покрива на хамбара? Колко сина има вече Там?
Алисия се усмихна и отново седна на дървото. Двамата поговориха още малко за всекидневните проблеми на клана. Тя узна, че Дейви живее някъде между хълмовете, но не го попита с какво си изкарва хляба. Уважаваше правото му да мълчи.
— Харесва ли ти да си господар на клана? — попита дружелюбно той. — Радва ли те новото положение? Слушат ли те мъжете?
— Разбира се — отговори гордо Алисия. — Отнасят се към мен с голямо уважение.
— До тази сутрин, когато се обърнаха към мъжа ти.
— Не започвай пак, моля те!
Дейви се облегна на едно дърво.
— За мен е голямо унижение столетният клан Макарън да бъде управляван от англичанин. Ако имаше малко време, можеше да заздравиш авторитета си. Ала не можеш да очакваш, че мъжете ще те следват, когато един мъж ги притиска да застанат зад него.
— Не разбирам за какво намекваш.
— Просто размишлявах на глас. Ами ако Стивън е шпионин, изпратен от крал Хенри? Щом спечели доверието на нашите хора, той може да причини големи вреди на Шотландия. Разбира се, ти ще се опиташ да му попречиш, но какво можеш да направиш, ако собствените ти мъже са отвикнали да ти се подчиняват?
Алисия не знаеше какво да отговори. Виждаше пред себе си младите воини, които един по един отиваха при Стивън, макар че след завръщането й от Англия изпълняваха само нейните заповеди.
— Може би ще бъде добре, ако за известно време останеш сама с клана си. Ако онзи Аскот замисля предателство, трябва да го лишим от възможността да ни предаде.
Алисия не искаше да се замисля над думите му. Тя беше виновна за смъртта на четиримата мъже. Стивън беше прав да я обвинява в безумна гордост и глупост. Мъжете й имаха право да застанат зад него. И все пак… Ами ако наистина беше шпионин? Може би Дейви беше прав в опасенията си, че Стивън е изпратен да ги унищожи?
Тя притисна с ръце главата си.
— Не мога да мисля. Не знам какъв е и дали мога да му имам доверие.
— Чуй ме, Алисия! — Дейви улови ръцете й и ги стисна в своите. — Ти може би не ми вярваш, но аз мисля само за доброто на клана. Имах на разположение няколко месеца, за да обмисля положението си, и сега съм наясно със себе си. Вече знам, че ти трябваше да станеш лерд, не аз. — Той сложи пръст на устните й. — Не, остави ме да довърша. Искам само да ти помогна. Искам да бъда сигурен, че Стивън Аскот не е шпионин. Че няма да унищожи клана ни.