Тя спря коня с рязко дръпване на юздите. Безжизненото тяло на Стивън падна на земята, преди да е успяла да скочи от седлото.
Като видя кръвта на тила му, Алисия едва не извика. Но се овладя бързо, прегледа раната и видя, че стрелата само го е одраскала. Чуваше зад себе си преследвачите, но нямаше нито минута време да размисли. Земята беше покрита с дебел килим от жълти листа. Това щеше да ги спаси!
Тя отведе коня далече от Стивън, като му говореше тихо. Не можеше да рискува да го прогони с удар на камшика. Затова свали брошката си и го убоде в хълбока. Обиденият жребец се вдигна на задните си крака и се втурна да бяга. Алисия се върна тичешком при Стивън. Клекна до него и го завлече до едно преобърнато дърво. После го покри целия със сухи листа. Добре че не беше свалил шотландския си плейд, който представляваше чудесно прикритие. Тя го огледа внимателно, после легна до него и също се зарови в листата.
Само след секунди беше заобиколена от гневни мъже, които тропаха наоколо с тежките си ботуши. Тя притисна Стивън до себе си и затвори устата му. Той можеше всеки момент да се събуди от безсъзнанието си и тогава…
— Проклета да е!
Алисия спря да диша. Гласът на Дейви!
— Винаги е имала седем живота! Като котките! Но аз ще й ги взема един по един — говореше гневно брат й. — И тежко на англичанина, който се е вмъкнал в леглото й! Ще покажа на крал Хенри, че Шотландия се управлява от шотландци.
— Вижте, конят й! — извика един от мъжете.
— Бързо! — заповяда Дейви. — Не може да е стигнала далеч.
Мина много време, преди Алисия да се опомни от замайването си. Вярваше, че хората й са се разпръснали в гората и ги търсят, но когато и след час не се появи никой, тя престана да се надява.
Беше вече тъмна нощ, когато Стивън се събуди със стон. Той отвори очи и я погледна смаяно. Алисия се приведе загрижено над него.
— Коя съм аз? — попита съвсем тихо тя.
Лицето му беше сериозно. Като че ли размишляваше напрегнато.
— Един синеок ангел, който превръща живота ми в ад и рай едновременно.
— Господи! — простена възмутено Алисия. — Ти си пак съшият! Какво нещастие!
Стивън направи жалък опит да се засмее. После се опита да седне и вдигна изненадано едната си вежда, когато Алисия протегна ръка да го подкрепи.
— Толкова ли е лошо положението? — осведоми се мрачно той и потърка слепоочието си.
— Какво искаш да кажеш? — попита недоверчиво тя.
— Щом си решила да ми помогнеш, значи опасността е много по-голяма, отколкото предполагах.
Алисия го погледна сърдито.
— Защо ли те покрих с цял килим листа? Трябваше да ги поведа по следата ти.
— Ако знаеш как ме боли главата, ще разбереш, че не съм настроен за спорове. Какво, по дяволите, е станало с гърба ми? Да не са го наболи с пирони?
— Паднахте от коня, сър — отговори със задоволство тя. — Ала може би е по-добре да започна отначало.
— Да, мадам, ще ми направите голяма услуга, ако ми опишете точно какво се случи — отговори той и продължи да разтърква гърба си.
Алисия му разказа накратко какво бяха преживели, като не скри плана на Дейви да го вземе в плен.
— Без съмнение, ти си била съгласна с този план — промърмори злобно Стивън.
— Естествено, че не!
— Ако се беше отървала от мен, проблемите ти щяха да се решат от само себе си. Не разбирам защо си отказала да участваш.
— И аз не знам — отговори тихо тя.
— Аргументите му са логични, а планът е отличен.
— Не знам! — отговори твърдо Алисия. — Може би не посмях да му се доверя. Когато се скрих под листата, го чух да казва… искаше да убие и двама ни.
— Така си и мислех.
— Как смееш!
Стивън помилва блестящата черната коса.
— Предположих го още когато преброих стрелите, насочени към теб. Ти не разбра ли, че намерението му беше да ни отдели от придружителите ни? Разбирам как се чувстваш…
Алисия го погледна ядосано.
— А ти как би се чувствал, ако брат ти се опита да те убие?
Макар че беше тъмно, тя видя как лицето му побеля като сняг.
Очите му се вцепениха от ужас.
— Не мога да си го представя — призна тихо той. После се огледа търсещо. — Къде сме?
— Нямам понятие.
— Къде са хората ни? Наблизо ли са?
— Откъде да знам? Аз съм само една слаба жена и не мога да проумея тактиката на мъжете.
— Алисия! — проговори предупредително Стивън.
— Наистина не знам къде сме. Ако не могат да ни намерят, войниците ще се върнат в Ларенстън, за да повикат помощ. Мисля, че най-добре е и ние с теб да се върнем колкото се може по-бързо в Ларенстън. — Тя наклони глава встрани и се вслуша напрегнато. — Тихо! — прошепна след малко тя. — Някой идва!