Алисия избухна в смях.
— Чу ли, Стивън? Все още има хора, които откриват полезни качества в мен.
— Не му се сърди — усмихна се Кирсти. — Той също те цени много. Мисля, че никога не съм виждала съпрузи, толкова влюбени един в друг като вас.
Алисия вдигна стреснато глава, а Стивън я измери с поглед, който й напомни първата им среща в кабинета на сър Томас.
— Наистина е красива — промърмори замислено той. — А пък ако можеше и да готви! — Той се обърна с усмивка към жена си: — Нека и аз да подържа малко кръщелника си. И без това прекарва твърде много време с жени. — Алисия го заплаши с юмрук и той отново избухна в смях.
На следващата вечер пристигнаха в селото, където живееха родителите на Кирсти. Къщата беше типична за дребните шотландски селяни — варосани стени и сламен покрив. Нивите с овес бяха наблизо, а край къщата пасяха няколко овце и крави.
Родителите на Кирсти излязоха навън, за да ги поздравят. Бащата, на име Харбен, беше нисък, набит, кокалест мъж. Дясната му ръка беше отрязана до рамото. Лицето му беше скрито зад рунтава брада, сивите коси бяха дълги до раменете. Очите му святкаха дяволито.
Неста, майката на Кирсти, беше дребна, слаба женица. Посивелите й коси бяха строго опънати назад. Изглеждаше съвсем различна от сдържания Харбен, весела и сърдечна. Тя прегърна бебето, Кирсти и Алисия заедно, притисна ги до гърдите си, като през цялото време не спираше да благодари на Алисия и Стивън, че са помогнали на внука й да излезе на белия свят. Целуна въодушевено Доналд, след това прегърна и Стивън.
Стивън попита дали могат да пренощуват при тях, защото възнамерявали да продължат пътя си рано сутринта.
Харбен го изгледа мрачно, сякаш беше смъртно обиден.
— Как? — изрева той. — Защо искаш да останеш само една нощ? Що за мъж си ти? Жена ти е останала само кожа и кости! А къде са децата ти? — Той продължи, без да чака отговор: — Сега ще ти дам да опиташ от моето питие и ще видиш, че бебето няма да закъснее!
Стивън кимна, сякаш беше чул истинска мъдрост.
— Отдавна си знаех, че нещо й липсва, за да забременее, но никога не бях помислял за твоето питие!
Харбен издаде някакъв звук, който вероятно беше смях.
— Заповядайте в дома ми и бъдете добре дошли!
След скромна вечеря от мляко, масло, сирене и овесени питки всички насядаха около торфения огън в единственото помещение на къщата. Стивън дялкаше дървена играчка за кръщелника си. Алисия седеше на глинения под, опряла глава на коляното му. Кирсти и майка й седяха отсреща, Доналд и Харбен се бяха разположили удобно съвсем близо до огнището.
Доналд, който вече беше разказал няколко весели истории, започна да описва подробно идеята им да спечелят пари с напитката на Кирсти, търговския талант на Алисия и реакцията на Стивън. Описанието завърши със срещата между Алисия и Макгрегър.
Алисия се смееше не по-малко от другите слушатели. Изведнъж Харбен скочи и преобърна столчето си.
— Какво има, татко? — попита загрижено Кирсти. — Пак ли те боли ръката?
— Ами да — отговори горчиво мъжът. — Не е спряла да ме боли, откакто Макарън ми я отсече.
Стивън веднага сложи ръка на рамото на жена си.
— Сега не е време да говорим за това — намеси се укорно Кирсти.
— Не е време ли? — изгърмя недоволно Харбен. Той се обърна към Стивън и Алисия и размаха празния си ръкав. — Какво може мъжът без дясната си ръка? Макарън ми я отсече. Преди шест години нападна говедата ми и отнесе със себе си ръката ми.
— Преди шест години — прошепна Алисия. — А нима Макгрегър не опустошаваше нашите пасища и не убиваше хората ни?
Харбен махна със здравата си ръка.
— Така трябва. Защо Макарън краде говедата ни?
— Нима искаш Макарън да си седи спокойно у дома и да гледа как избиват хората му? Не е ли редно да потърси отмъщение?
— Алисия! — проговори предупредително Стивън.
— Остави я да говори! — изпухтя Харбен. — Тя има глава и може да мисли. Какво знаеш за Макарън?
— Той…
Кирсти побърза да се намеси в опасния разговор:
— Тя живее точно на границата със земите на Макарън.
— Горката, сигурно е преживяла страшни неща — промърмори съчувствено Харбен. — Лошо ли се отнасяха към теб?
— Разбира се, че не — отговори с усмивка Алисия.
— Гръм и мълния! Трябва да ми разкажеш как си успяла да се спасиш от дългите им мечове!
Кирсти стана от столчето си.
— Мисля, че е крайно време да си лягаме. Утре трябва да станем много рано, за да издоим кравите.
— Права си — усмихна се мрачно Харбен. — С всяка година денят започва няколко минути по-рано.
По-късно, когато Алисия и Стивън лежаха сгушени под наметките си върху коравия сламеник, тя го погледна втренчено и рече: