Излезе в преддверието и се вмъкна зад един параван. Извади ножа си колана и разряза ленената материя. Трябваше да пъхне ръка през гъстата мрежа от паяжини, преди да отвори ръждясалата врата. Промъкна се през тесния отвор и грижливо издърпа паравана.
Краката му се плъзгаха безшумно по стъпалата. Над главата му се виеха паяжини. Докато дядото на Хю беше още жив, тайната стълба се почистваше грижливо. Тъй като беше още ерген, Хю нямаше причини да крие галантните си похождения от чужди очи и беше занемарил стълбата.
Вратата в края на коридора се отвори с тихо скърцане. В края на леглото гореше свещ и Стивън се усмихна доволно. Това беше благоприятно стечение на обстоятелствата. Хю лежеше в леглото си и спеше.
Дори когато беше съвсем малък, той не искаше да спи сам. Като петгодишно момче едва не беше отвлечен от разбойници. Не обичаше да говори за тази случка, но оттогава не правеше и крачка без личната си охрана. Ако на следващата сутрин се събудеше и намереше до възглавницата си нож, това щеше да бъде успешно отмъщение за някогашното му коварство.
Стивън нави част от наметалото си около дръжката на ножа, закрепи емблемата на Макарън за плата и остави ножа на възглавницата. После се обърна с широка усмивка към стенния килим.
— Хванете го! — проговори зад гърба му дълбокият глас на сър Хю. Четирима мъже изскочиха от ъглите на стаята и се нахвърлиха върху него. Стивън се измъкна от хватката на първия и заби юмрук в лицето на втория. Двамата мъже политнаха назад и той реши да не се занимава със следващите. Втурна се към вратата и почти я достигна, когато усети върха на меча в тила си.
— Много добре — проговори с искрено възхищение Хю. — Виждам, че и в Шотландия не си престанал да се упражняваш в бойните изкуства. — Той отпусна меча си и Стивън се обърна.
Хю беше напълно облечен. Той притисна меча си в шията на приятеля си и даде знак на стражите да го заобиколят. После вдигна ножа му от възглавницата си.
— Това е знакът на Макарън, нали? — Премести ножа в дясната си, ръка и се засмя. — Много се радвам да те видя отново, Стивън.
Стивън се ухили до ушите.
— Проклятие! Как ме позна?
— Гевин ме посети преди няколко дни. Каза, че те очаква за празника. Чул слухове, че си имал трудности в Шотландия, и се разтревожил. Помоли ме да се ослушвам.
Стивън поклати глава.
— Собственият ми брат ме е предал! — Той погледна учудено стария си приятел. — Все пак не разбирам. Дори да си бил подготвен за появата ми, как ме позна в това облекло?
Очите на Хю святкаха развеселено.
— Една от песните, които изпълни в залата, ми е отдавна позната — пели сме я заедно, докато служихме в равнината. Как можа да забравиш? Толкова време упражнявахме акордите!
— По дяволите! — Стивън разбра, че е разчитал твърде много на шотландското облекло, и се е издал сам. — Алисия беше сигурна, че ще ме познаеш въпреки новата носия…
— Трябва да призная, че акцентът ти е превъзходен. Сега вече можеш да се откажеш от него.
— Какъв акцент? — попита изумено Стивън.
Хю се изсмя гърлено.
— По дяволите, Стивън, ти си станал истински шотландец! Разкажи ми как живееш там. Наистина ли се ожени за грозната шотландка? Каква беше тя, господарка на един от клановете им, нали? Кое е това възхитително същество, което те зяпаше похотливо, докато свиреше на лютнята?
Стивън смръщи чело.
— Това е Алисия — отговори рязко той.
— Аха. Името е чудесно и й подхожда. В Шотландия ли я улови? Как успя да избягаш от съпругата си?
— Алисия е господарка на клана Макарън и моя съпруга.
Хю зяпна смаяно и очите му се разшириха от изненада.
— Искаш да кажеш, че този синеок ангел заповядва на цял клан и ти си имал щастието да станеш неин съпруг?