— Халеф, нали знаеш, че не се меся в политическите разправии!
— Хазра — жалко! Но на кого би помогнал, ако все пак ти се наложи да вземеш страна в тези разправии?
— Хмм! Трудно е да се отговори на този въпрос. Ако падишахът се стреми да запази господството си в Маср, той очевидно е в правото си. Но, от друга страна, и Исмаил паша, хедифът, си има своите права. Смятат го за самовластен и разточителен човек, но той мисли доброто на тази страна и във всички случаи е по-загрижен за нея от своя предшественик. И ето че вместо открито да се изправи срещу него, падишахът се опитва да вдигне въстание и така да подкопае властта му, което не е справедливо.
Халеф ме погледна изпод вежди и попита:
— Значи си на мнение, че ще стане лошо, ако бени зуафите получат пушките и подготвят бунт срещу хедифа, а?
— На всяко кръвопролитие гледам като на нещо несъвместимо с Христовото учение.
— Но тогава ти не бива да се отбраняваш, когато те нападнат. Така ли е, сихди?
— Не, Халеф. Неизбежната самоотбрана е нещо друго. Изключение прави и необходимостта да помогнеш на някой човек или пък да предотвратиш престъпление. Но всяко кръвопролитие, което е резултат от насилие или алчност, си остава престъпление.
— Е, няма причина да се натъжаваш, защото бени зуафите няма да получат пушките.
— Няма ли? Защо?
— Ами защото ще ги задържим за нас. Ние ги намерихме.
— Тъй ли? — усмихнах се аз. — И как ще придобият валидност тези твои претенции?
— Просто ще вземем пушките с нас.
— Десет тежки камилски товара? И как смяташ да се справиш сам без чужда помощ? А довериш ли се на някой от местните жители, ще трябва да очакваш той да не признае претенциите ти. Ще гледа на намереното като на своя собственост, а и според закона на пустинята има това право, защото пушките се намират на негова земя.
По лицето на Халеф се изписа голямо разочарование.
— О, язък! Не помислих за това. А иначе тъй се бях зарадвал! Сихди, само с един удар щяхме да станем богати.
— Какво те прихваща? — престорих се на възмутен. — Пушките не са наши.
— Тогава я ми кажи, чии са!
— Всъщност това не би следвало изобщо да те интересува, понеже е съвсем сигурно, че не са наша собственост. Но за да те успокоя, ще те уверя, че предпочитам да унищожа оръжията, отколкото да допусна да попаднат в неподходящи ръце. Сега доволен ли си?
— Сихди, ти си господарят, а аз съм само твоят закрилник. Следователно ще трябва да ти се подчиня. Позволи ми единствено забележката, че понякога изобщо не те разбирам. Но въпреки всичко ще те накарам да прегърнеш учението на Пророка, независимо дали искаш или не.
Не можах да проумея каква връзка имаше този случай с преминаването ми към друга вяра, но предпочетох да не отговарям.
От гребена на дюната долетя викът на Хилуя, който ни накара да се изкачим горе, проправяйки си с мъка път през дълбокия пясък. Там веднага забелязах, че не съм могъл да поверя ранения на нечии други по-добри грижи. Хилуя беше отворила един от меховете с вода и беше промила ужасно изглеждащата рана на главата му. В момента се канеше да я превърже, но първо се убедих, че черепът не е счупен, както се опасявах отначало. Предметът, с който е бил нанесен удара, може би някой тежък приклад, за щастие не го беше улучил с пълна сила, а само беше обелил част от кожата. Естествено в резултат на това човекът бе загубил доста кръв. Впрочем забелязах само една значителна подутина, която скоро можеше да спадне, ако се правеха компреси с вода. Раненият току-що се бе леко размърдал и затова Хилуя ни беше извикала.
Докато преглеждах раната му, докоснах едно място на главата, което изглежда бе особено чувствително, и тогава изпадналият в безсъзнание човек болезнено потрепери. После полуотворената му уста тихо промълви една-единствена дума:
— Ма — вода!
Хилуя напълни една чаша със скъпоценната, макар и вече застояла течност и я поднесе до устните му. Младият човек пи на дълги жадни глътки със затворени очи, като че все още не му стигаше силата да ги отвори. Хилуя трябваше да напълни чашата четири пъти, докато най-сетне той извърна глава настрани, с което показа, че това му е достатъчно. После за пръв път клепачите му се повдигнаха и погледът му падна върху лицето на надвесилата се над него девойка.
Забележителна бе промяната в израза на лицето му, която се извърши в този момент. Само до преди миг то бе безизразно и бледо като на мъртвец, но ето че изведнъж придоби спокоен и дори щастлив вид. А устните му се разтвориха повторно, за да изрекат със заекване, но все пак ясно доловимо думите: