— Бадия… хамдулиллах… аз съм си … у дома! Още в следващия миг очите му пак се затвориха. Беше заспал от изтощение.
Учудено се спогледахме. Какво ли беше това? Съвсем ясно беше казал «Бадия» и «аз съм си у дома».
Но Бадия беше сестрата на Хилуя и изглежда той имаше нея предвид. По време на продължителното ни пътуване Хилуя ми беше доверила между другото, че много приличала на омъжената си сестра. Това обясняваше, че при идването си в съзнание раненият я беше взел за Бадия, своята господарка.
Каква ли връзка имаше младият бен салах с кервана? Дали бе негов водач? И как ли беше получил тази рана?
Впрочем на първо време това бяха излишни въпроси, защото едва ли щяхме да намерим техните отговори преди да се събудеше младият човек, потънал в дълбок сън от изтощение. И изобщо заради ранения не биваше да мислим да продължим прекъснатото си пътуване още същия ден. Дори и да не беше от бени салахите, елементарната човещина пак изискваше от нас да се съобразим със състоянието му, за да не се засили още повече треската вследствие на неговото нараняване, която нямаше начин да не се появи.
Провидението бе пожелало да намерим този младеж на границата между живота и смъртта и то сигурно щеше да се погрижи за нас и по-нататък, за да стигнем целта си живи и здрави.
Докато Хилуя и нейната прислужница се занимаваха с ранения, аз се заех с обичайните приготовления за лагеруване. Решихме да бивакуваме в последната падина преди мястото на нещастието. Животните налягаха в дълбокия пясък и изглежда нямаха абсолютно нищо против нарушаването на вече приетия дневен ред. После пренесохме долу ранения и също го положихме в пясъка като подпряхме гърба му на камилата на Хилуя така, че трябваше само да протегне ръка от тахтируана, за да може да сменя влажните компреси. Халеф и аз потърсихме закрила срещу палещите слънчеви лъчи в оскъдната сянка, която ни предлагаха телата на животните.
Непоносима задушаваща жега бе притиснала пустинята. Беше също както в библейските думи: «Небето над теб ще бъде също като огън, а земята под теб като нажежено желязо». Изгарящото слънце безмилостно напичаше пясъка, но сам вече пренаситен, той не поемаше повече топлина, а отразяваше обратно убийствената жар, тъй че тя оставаше да трепти над земята като пламнало огнено море, по чиято повърхност танцуваха ослепителни светлини.
За какво мислех ли? За нищо.
Нетърпимата жега изсмукваше от мозъка както всякаква мисъл, така и последната капчица воля. Едва-едва събирах сили колкото от време на време да стана, за да нагледам ранения, който, оставен под грижите на Хилуя, все още спокойно спеше.
Изглежда дъщерята на бени аббасите единствена бе останала пощадена от всеобщата отпадналост. Грижите й за спящия младеж бяха все същите, а очите й се спираха върху лицето му с такъв странен поглед, в който се смесваха състрадание и мечтателно възхищение, че неволно се стъписах. Този израз едва ли бе съставна част от предписанията в служебните задължения на една болногледачка. Какво ли би казал Халеф за него?
Обаче очите на Халеф, комуто изписалите се по лицето на Хилуя чувства сигурно също биха направили впечатление, бяха затворени. Той спеше също както и младият бен салах, а по всичко си личеше, че в своя тахтируан спеше и прислужницата Халуя. Усмихнах се сам на себе си.
Нито на мен, нито на Халеф беше убегнало, че по време на цялото ни пътуване замечтаният поглед на Хилуя не се откъсваше от мен. Но тъй като се правех, че изобщо не забелязвам нейните мечтания, след една последна въздишка тя затвори в сърцето си своите чувства и започна да се държи към мен резервирано, макар да остана по сестрински любезна. Но ето че, както изглеждаше, младият тъй безпомощен бен салах събуди в нея нови нежни чувства. Това можеше само да ми е добре дошло. Той беше мъж от нейния народ, а фините, донякъде дори благородни черти на лицето му събудиха и моите симпатии.
Ако в този случай най-благородните женски качества, състраданието и милосърдието, доведяха до любов, то това щеше да е като Божи дар за красивата дъщеря на пустинята.
По едно време, въпреки сипещата се върху мен слънчева жар, се изкачих горе на гребена на дюната. От само себе си се разбираше, че с нашите слаби средства и възможности не ни бе възможно да изровим от пясъците целия керван и не можехме да вземем пушките. За тази цел ни беше необходима чужда помощ. Но откъде? В момента и самият аз не бях наясно.
Във всеки случай можех поне да си отбележа мястото, където керванът бе намерил своя ужасен край. С помощта на компаса и, вземайки предвид изминатото разстояние, приблизително пресметнах географското положение на точката, където се намирахме. После начертах в бележника си разположението на околните дюни и така направих всичко възможно и всичко необходимо, за да успеем отново да открием въпросното място.