— Каум! Каум! Ал фантази! — Бързо! Бързо! Фантазията! Идват гости! Баща ни пристига със своите бени аббаси!
Само това успях да чуя още, а после видях как долу в подножието на стъпалата ханумата грабна юздите от ръцете на бедуина, който ги държеше и пазеше моята кобила, и как девойката скочи на седлото. Хилуя се метна зад нея направо върху голия гръб на животното. Като истинска дъщеря на пустинята тя се чувстваше на коня напълно «в свои води». След това кобилата ги понесе като вятър по «уличката» между шатрите.
Предвиждах какво ще стане. В лагера нямаше да остане ни един бедуин, който притежаваше кон или камила. Та нали щеше да има посрещане, поздрави, една «фантазия», а в такъв случай никой бен араб не можеше да бъде равнодушен.
«Фантазия» се наричат онези сцени с майсторска езда и използване на оръжия, които се разиграват при определени тържествени случаи.
Обикновено при посрещане на гости, които са добре дошли за племето, всички налични воини се понасят в лудешки галоп срещу приближаващите се хора, като надават дивашки крясъци и викове. Те уж се целят с пушките си в тях, стрелят, обграждат ги, хвърлят копия, със заплашителни гримаси и жестикулации вадят ножовете си и изобщо се държат така, сякаш гледат на гостите си като на върли врагове и искат да ги заличат от лицето на земята.
Тази картина изглежда твърде опасна и онзи, който не е запознат с нравите и обичаите на бедуините, лесно може да вземе такава «фантазия» за нещо съвсем сериозно и да извърши грешка, която да му струва живота.
Разбира се, случаят с бени аббасите изобщо не беше такъв. Те знаеха много добре, че връхлитащите срещу тях мъже идваха като приятели. Ето защо отговориха на крясъците им по абсолютно същия начин. Започнаха да се целят с пушките си, да стрелят, впуснаха се в мними ръкопашни схватки и изобщо се държаха така, сякаш имаха намерение да унищожат бени салахите. Вдигна се такава олелия, такъв адски шум, като че ставаше въпрос за борба на живот и смърт.
Известно време наблюдавах с усмивка рояка от воини там долу под мен. После заедно с Тарик слязохме по стъпалата и поисках да докарат моята джамала, за да се присъединя към посрещачите. Пътят ми бе съвсем къс, понеже междувременно камилите на бени аббасите бяха накарани да изцедят последните си сили в едно бясно препускане и срещата с бени салахите се бе състояла в непосредствена близост до лагера отвъд стадата.
Когато стигнах до тълпата, насъбрала се около шейха на бени аббасите и неговите дъщери, първите поздрави бяха вече разменени. Бащата и дъщерите бяха дали свободен израз на голямата си радост. Малко встрани от тях стоеше Фалахд и хвърляше на цялата група от хора недотам дружелюбни погледи. Шейхът и неговите воини изглежда съвсем не бяха дошли за голиата, още повече че тъкмо в този ден се канеше да стане съпруг и повелител на ханумата.
Ето че в този момент той започна да си проправя път сред тълпата от бедуини, между които съзрях и Халеф. Накрая Фалахд се изправи пред шейха на бени аббасите.
— Хабакак, йа шейх — бъди ни добре дошъл, о, шейх! — каза той и подаде ръка на бащата на девойките. Шейхът отвърна на поздрава му.
— Ще продължиш ли нататък или ще отседнеш при нас? — попита Фалахд.
Малко е да се каже, че бащата на Бадия бе изненадан от този въпрос. Той погледна към ханумата, видя как тя се изчерви от гняв, и отвърна:
— Да продължа нататък ли? Ти как мислиш, защо предприех това далечно пътуване, а?
— Аллах е всезнаещ, но не и аз.
— Дори и да исках да продължа пътя си, сърцето ми нямаше да ми позволи да го направя, без преди това да поздравя дъщерите си.
— Ето, нали ги виждаш тук!
Поведението на Фалахд беше повече от безцеремонно, то погазваше всички закони на гостоприемството. Все едно че искаше да каже: «Нали видя дъщерите си, хайде върви си сега!»
Гневни бръчки прерязаха челото на шейха и той отговори:
— Не съм яздил толкова дълго през пустинята в моята напреднала възраст, за да видя и поздравя дъщеря си само за един миг и да поговоря с нея, без да вляза в лагера. Или може би бени салахите нямат една шатра за бащата на тяхната ханума?
— Всички шатри са отворени за теб, татко — каза Бадия. — Не го слушай, той е обладан от някакъв зъл дух! Мисли си, че може да заповядва тук, а не е нищо повече от другите мъже на племето. Хайде, ела!
Керванът потегли към лагера. Халеф и аз се присъединихме към него, а в същото време ясно забелязах, как Фалахд и неколцина други, навярно негови привърженици, се насъбраха отстрани и започнаха да се съвещават. Тъкмо когато кобилата ми минаваше покрай него (вече бяхме разменили с Халеф животните, които яздехме), аз чух как той с явно намерение да го разбера, каза на своите придружители: