Джек Лондон
Алоха ое
Никъде не може да се видят такива изпращания като тези на пристанището в Хонолулу. Големият транспортен параход беше под пара, готов да потегли. На палубите му имаше хиляда души; на пристанището стояха пет хиляди. По стълбата слизаха и се.качваха туземни принцове и принцеси, захарни крале и висши длъжностни лица от Хавайските острови. Зад пристана, насочвани от местната полиция, се нареждаха в дълги редици файтоните и леките коли на аристокрацията от Хонолулу. На пристана Кралската хавайска духова музика свиреше „Алоха Ое“, а когато тя свърши, струнният оркестър от местни музиканти поде от палубата на парахода същата мелодия и гласът на певицата се извиси като птичка над инструментите и пристанищната глъчка. Това беше сребърен глас — като гласа на вятъра в тръстиките, — който с всеки свой ясен и безпогрешен тон казваше „сбогом“.
Отпред зад перилото на долната палуба бяха строени в дълбочина по шестима младежи, облечени в каки, чиито бронзови лица издаваха, че са служили три години под жаркото слънце. Но това „сбогом“ не беше за тях. Не беше и за облечения в бяло капитан, който стоеше на високия мостик и далечен като звездите, наблюдаваше шумната тълпа под себе си. Това „сбогом“ не беше и за младите офицери откъм кърмата, които се връщаха от Филипините, нито за белоликите жени край тях, поуморени от този климат. В предната част на задната палуба стояха двадесетина американски сенатори със съпругите и дъщерите си — туристическа група, която цял месец беше гощавана и поена, беше тъпкана със статистически данни и мъкната по вулканичните хълмове и из залените с лава котловини, за да види красотите и богатствата на Хаваите. Тъкмо за тази туристическа група транспортният параход беше повикан в Хонолулу, тъкмо с тази туристическа група се сбогуваше Хонолулу.
Сенаторите бяха окичени с гирлянди от цветя. м На якия врат и пълните гърди на сенатора Джереми Самбрук тежаха десетина венеца. Сред този куп от цветове и цветчета се подаваше главата му и по-голямата част от загорялото му и потно лице. Тези цветя му се струваха отвратителни и той гледаше на тълпата на пристана с окото на статистик, който не вижда нищо от красотата й, но се взира отвъд тази тълпа — в работната сила, фабриките, железопътните линии и плантациите, чийто символ беше тя. Той виждаше природни богатства, мислеше за разработването им и дотолкова беше погълнат от мечтите си за материални успехи и влияние, че не забелязваше дъщеря си, която разговаряше до него с един младеж със спретнат летен костюм и сламена шапка, чиито искрящи очи сякаш не виждаха друго освен нея и нито за миг не изпускаха лицето й. Ако сенаторът Джереми се вгледаше в дъщеря си, щеше да забележи, че младото петнадесетгодишно момиче, което той само преди един месец бе довел в Хаваите, сега беше вече жена.
Хавай има благодатен климат и Дороти Самбрук беше живяла тук при изключително благодатни условия. Крехка, бледа, със сини очи, които, малко уморени от взиране в страниците на книгите, плахо се мъчеха да разберат живота — такава беше тя преди един месец. Сега тези очи бяха топли, а не уморени, слънцето бе поопърлило бузите й, тялото й бе започнало да се закръгля многообещаващо. През този месец тя бе зарязала книгите, защото по-голямо удоволствие й доставяше да чете книгата на живота. Беше яздила коне, беше изкачвала вулкани, беше се научила да плува в прибоя. Тропикът бе влязъл в кръвта й и сега тя сияеше от топлината и загара на слънцето. Целия месец й бе правил компания един човек — Стийвън Найт, спортист, майстор на сърфа, бронзов бог на морето, който улавяше разпенените вълни, скачаше на гърбовете им и ги яздеше към брега.
Дороти Самбрук не долавяше промяната. Тя все още живееше със съзнанието, че е малко момиче, и поведението на Стийв в този час на раздяла я изненада и смути. Бе гледала на него като на приятел в игрите и през миналия месец той наистина й беше такъв приятел; но сега не се прощаваше с нея като приятел. Ту говореше възбудено и несвързано, ту изведнъж млъкваше. Понякога не я чуваше какво казва или ако я чуваше, не успяваше да отговори по обичайния си начин. Смущаваше я погледът му. Преди не беше забелязала, че той има такива искрЯщи очи. В тях имаше нещо, което я плашеше. Тя не издържаше погледа му и постоянно свеждаше очи. И все пак в този поглед имаше нещо примамливо и тя непрекъснато го търсеше, за да улови тоя властен, копнеещ блясък, какъвто никога преди не бе виждала в човешки очи. И тя самата беше необикновено объркана и възбудена.
Голямата бяла параходна сирена изсвири оглушително и окичената с цветя тълпа се люшна към края на пристана. Дороти Самбрук запуши с ръце ушите си; и когато се намръщи от този пронизителен звук, отново забеляза властния копнеещ блясък в очите на Стийв. Бе се загледал в ушите й, нежно розови и прозрачни под косите лъчи на следобедното слънце. Запленена, тя с любопитство наблюдаваше този странен блясък в очите му, докато той разбра, че е хванат на местопрестъплението. Дороти видя как се изчерви силно и го чу да изрича нещо несвързано.. Беше смутен, пък и самата тя усети смущение. Стюарди сновяха насам-натам и припряно подканяха тези, които няма да пътуват, да слязат. Стийв протегна ръка. Когато усети стискането на тази ръка, улавяла стотици пъти нейната — на сърфа и по покритите с лава склонове, — тя разбра по нов начин думите на песента, чиито жални чисти звуци се лееха от устата на хавайката.