Натан забеляза, че новодошлият и младата лекарка си приличат. И двамата имаха еднакви лунички и еднакви бръчици около очите. Дори и гласовете им имаха еднаква бостънска напевност. Реши, че вероятно са брат и сестра.
Натан ги последва, когато излязоха на улицата. Това, което видя там, го накара да отстъпи крачка и неволно да се блъсне в професор Коуве.
От другата страна на улицата имаше група от десет войници в пълно бойно снаряжение, включително карабини М — 16 със сгъваеми приклади, пистолети в кобури и тежки раници. От отличителните им знаци разбра, че всички принадлежаха към един и същ род войски: рейнджъри. Един от тях съобщи нещо по портативна радиостанция и даде знак на групата да се доближи към брега на реката. Двамата американци се присъединиха към военните.
— Почакайте! — разнесе се глас иззад рейнджърите. Сред военните се появи познато лице. Бе Мани Азеведу.
Набитият чернокос мъж се промъкна сред войниците. Бе облечен в смачкани панталони и джобът на ризата му бе раздран и висеше. Камшикът, с който никога не се разделяше, бе омотан около кръста му.
Натан отвърна на усмивката на Мани и отиде при него. Двамата се прегърнаха и се потупаха по гърбовете. После Натан погледна към разпрания джоб.
— Виждам, че пак сте си играли с Тортор.
— Чудовището сега тежи с десет кила повече от последния път, когато го видя.
— И тогава не беше дребен — засмя се Натан. Забеляза, че войниците бяха спрели и ги наблюдаваха. Кели О’Брайън и брат й също не откъсваха поглед от тях.
— Каква е тази история? Накъде са тръгнали? — попита Натан и кимна по посока на военните.
Мани погледна групата. Около нея вече се бе събрала голяма тълпа зяпачи, които с интерес оглеждаха спрелите войници.
— Изглежда, че американското правителство е решило да финансира експедиция в далечната джунгла.
— Защо? Наркотрафиканти ли ще търсят?
Към тях се запъти Кели О’Брайън. Мани и кимна и махна с ръка към Натан.
— Мога ли да ви представя доктор Ранд? Доктор Натан Ранд?
— Вече се познаваме, макар че той не ми съобщи името си — отвърна Кели със смутена усмивка.
Натан остана с усещането, че двамата премълчават нещо.
— Какво става? — попита заинтригувано. — Какво ще търсите нагоре по реката?
Тя го погледна право в очите. Дотогава не бе виждал такива зелени изумрудени очи.
— Дойдохме да търсим вас, доктор Ранд.
2.
Инструктажът
6 август, 21:15 ч.
Сао Габриел
Натан прекоси улицата срещу офиса на Мани във ФУНАИ и се запъти към базата на бразилската армия. Придружаваха го бразилският биолог и професор Коуве. Професорът току-що се бе завърнал от болницата. Натан с облекчение научи, че Тама е по-добре.
Изкъпан, избръснат и с изпрани и изгладени дрехи, Натан се чувстваше съвсем различно от човека, пристигнал тук преди няколко часа. Струваше му се, че бе изчистил тялото си не само от пот и мръсотия, но и от самата джунгла. В течение само на няколко часа от новопосветен член на племето яномамо се бе превърнал отново в американски гражданин. Ефектът от дезодориращия сапун „Ирландска пролет“ бе потресаващ. С удоволствие вдъхна остатъчното ухание на сапуна.
— След продължителен престой в джунглата тя ти се вижда противна, нали? — попита професор Коуве и всмукна дим от лулата си. — Когато за пръв път напуснах дома си във венецуелската джунгла, най-трудно ми бе да привикна към бомбардирането на всичките ми сетива. Имам предвид миризмите, звуците, цялата динамика на цивилизацията.
— Човек много бързо свиква с простия живот в гората — каза Натан. — Има обаче поне едно нещо, което оправдава изцяло всички неудобства на съвременния цивилизован живот.
— И кое е то? — попита Мани.
— Тоалетната хартия.
— Защо според теб напуснах джунглата? — засмя се Коуве. Запътиха се към портала на осветената база. Съвещанието трябваше да започне след десет минути. Може би тогава нещата щяха да се изяснят.
Докато вървяха, Натан хвърли поглед към смълчалото се градче и огледа тази малка крепост на цивилизацията. Върху тъмната повърхност на реката се отразяваше пълна луна, като отражението бе леко замъглено от вечерната мъгла. Единствено през нощта джунглата ставаше отново господарка на Сао Габриел. След залез слънце градските звуци заглъхват и на тяхно място се появяват звуците на нощната джунгла, придружени от хора на крякащите жаби и цвърченето на скакалците и щурците. Дори и на улиците пляскането на крилете на прилепите и жуженето на кръвожадните комари заменят звуците, предизвикани от клаксоните на автомобилите и от хорското оживление. В такива часове човешкото присъствие се чувства единствено пред отворените кръчми, от които се разнася смехът на късните посетители. Иначе през нощта джунглата е господар и тук.