— Бог да ви благослови — каза и избърса очите и носа си с кърпа.
— Ще направим всичко, което е по силите ни — увери го Кели. — Отче, времето обаче не ни достига. Искаме да тръгнем по следата на покойника, преди да е съвсем изстинала.
— Разбирам, разбирам. Ще ви разкажа всичко, което знам — отвърна свещеникът с отпаднал глас.
Разговорът бе кратък. Отецът обясни всичко, докато отвеждаше посетителите към работните помещения на църквата. Столовата бе превърната в импровизирана болница за пострадалите от дима. Никой обаче не бе пострадал сериозно. Гарсия обясни как е успял да убеди неколцина индианци да тръгнат по следата на покойника, за да потърсят други оцелели. Следата достигнала до един от притоците на река Жарура. Не открили никаква лодка, но останали с чувството, че следите водят на запад, към най-затънтената част на джунглата. Индианците се побояли да продължат по-нататък.
— Някой може ли да ни отведе дотам? — попита Кели, подпряла се на прозореца, гледащ към градината в задния двор. Гарсия кимна утвърдително. Бе си измил лицето и донякъде се бе посъвзел. Излязъл бе от шока и гласът му зазвуча по-спокойно.
— Ще ви придружи моят помощник Хенаове — уведоми ги и посочи нисичък индианец.
Натан забеляза с удивление, че човекът е от племето яномамо.
— Той е единственият човек от племето, който остана при мен — въздъхна Гарсия. — За щастие любовта към Христос спаси поне един от тях.
Отецът даде знак на помощника си да се приближи и го заговори бързо на яномамо. Натан остана удивен от лекотата, с която свещеникът използваше този индиански език.
Хенаове кимна в знак на съгласие. Очите му обаче бяха изпълнени със страх. Спасен или не, човекът не се бе освободил от суеверията.
Групата излезе от църквата. Влажната горещина ги покри като мокро вълнено одеяло. Отидоха до хеликоптера и установиха, че рейнджърите си бяха уплътнили времето. На една линия бяха подредени пълни догоре раници. Зад всяка от тях бе застанал рейнджър. Капитан Уоксмън проверяваше хората си и екипировката им. Забеляза приближаващата се към него група и се обърна към новодошлите:
— Имаме готовност да тръгнем веднага, когато наредите. Уоксмън, мъж на четирийсетина години, бе типичен военен. Каменно безизразно лице. Широки плещи. Униформата му бе изгладена. Кестенявата му коса бе обръсната.
— Готови сме — отвърна Франк. — Намерихме човек, който ще ни е водач. — Посочи дребния индианец. Капитанът с кимване показа, че е разбрал. Обърна се към хората си.
— Подгответе се за тръгване! — изкомандва.
Кели поведе групата към друга редица от раници, наполовина по-малки от тези на военните. Там Натан завари останалите членове на експедицията. Ана Фонг водеше оживен разговор с Ричърд Дзейн. И двамата бяха облечени с елегантни униформи със знака на фирмата „Телукс“. До тях бе застанал Олин Пастернак, облечен с чист, но вече доста стар сив анорак, и обут в черни ботуши. Той се приведе и вдигна най-голямата раница. Натан знаеше, че там се намира тяхното оборудване за спътникова връзка. Пастернак обаче бе насочил вниманието си не към деликатното оборудване, а към последния член на експедицията. Или по-скоро, към последните членове.
Натан се усмихна. Не се бяха виждали с Мани, откакто се разделиха в Сао Габриел. Бразилският биолог бе летял с един от другите хеликоптери. Причината за отделянето му от групата бе ясна. Мани поздрави Натан с махане на ръка. В нея държеше камшика си, а с другата бе стиснал кожена каишка.
— Тортор как понесе полета? — попита Натан. Мани потупа стокилограмовия ягуар с дръжката на камшика.
— Като котенце. Съвременната химия прави чудеса.
Котката все още леко се клатушкаше вследствие на ефекта на транквилизатора. Протегна се и подуши крачола на Натан. Разпозна го и отри муцуна в крака му.
— Този приятел винаги те е харесвал — засмя се Мани. Натан коленичи и погали ягуарчето под брадичката. В отговор си спечели благодарствено мъркане.
— Наистина много е пораснал от последния път.
Олин Пастернак погледна намръщено звяра, промърмори нещо под носа си и се отдалечи. Очевидно не бе очарован от най-новата придобивка на екипа.
Натан се изправи. Включването на Тортор в експедицията се бе оказало трудна задача, но Мани съумя да се наложи. Тортор не след дълго щеше да достигне полова зрялост и му бе необходим по-дълъг стаж в джунглата. Пътешествието щеше да се отрази добре на животното. А и то бе добре обучено от Мани и можеше да се окаже полезно на експедицията, било като пазач, било като следотърсач.
Натан подкрепи Мани. Ако екипът желаеше да привлече местните индианци към сътрудничество, присъствието на Тортор щеше да допринесе за спечелването на тяхното доверие. Всички индианци почитаха ягуара. Един ягуар в експедицията автоматично й придаваше легитимност.