Натан продължаваше да гледа намръщено.
— Повтарям, решението вече е било взето.
— Вярвам, че няма да ми се разсърдите, задето не проливам сълзи за „Телукс“.
— Ако бяхме загубили битката, хиляди семейства щяха да останат без работа. Понякога се налага да се взимат трудни решения и не смятам да се извинявам за това.
Натан и Дзейн продължиха да се гледат враждебно. Професор Коуве се опита да ги помири.
— Нека повече не говорим за миналото. За да успеем в сегашното си начинание, ще трябва да работим съвместно. Предлагам примирие.
След кратко забавяне Дзейн подаде ръката си. Натан не я пое и се обърна.
— Да вървим.
Дзейн поклати глава и отдръпна ръката си. Срещна погледа на професора.
— Благодаря ви за опита.
Коуве проследи отдалечаващия се Натан.
— Дайте му повече време. Болката му все още не е преминала, въпреки че се опитва да прикрие това.
Кели също се взря в гърба на Натан. Бе оклюмал и вървежът му стана скован. Опита се да си представи, че губи майка си или баща си, но не успя. Вероятно това щеше да бъде една бездна от болка, от която човек трудно може да се измъкне. Особено ако е сам. Погледна към брат си и изпита радост, че са заедно.
Отпред се раздаде гласът на един от рейнджърите.
— Достигнахме реката!
Докато вървяха покрай реката, Натан изостана. От дясната му страна през гъстата растителност проблясваха кафявите води на малкия приток. Движеха се покрай него близо четири часа. Натан прецени, че са извървели малко под двайсет километра. Напредваха бавно. Ефрейтор Нолан Варчак, опитен следотърсач, имаше грижата да не се отклонят от пътя си.
Ако водачът им бе индианец, щяха да напредват много по-уверено и по-бързо. Но след като достигнаха реката, дребничкият индианец яномамо от Ваувай отказа да ги придружава. Посочи им ясно очертаните стъпки в пръстта, идващи от джунглата.
— Вие вървете по-нататък — промърмори на развален португалски. — Аз ще се върна при отец Батиста.
И така продължиха, решени да извървят колкото се може по-голямо разстояние преди падането на нощта. Ефрейтор Варчак обаче бе предпазлив следотърсач, така че се движеха със скоростта на охлюв. Благодарение на това на Натан му остана достатъчно време, за да може да размисли върху неотдавнашното си скарване с Дзейн. Замисли се върху думите му. Нищо чудно самият Натан да бе проявил тесногръдие и да не се бе замислял върху всички фактори, замесени в случая.
Откъм лявата му страна се чу пукотът на настъпена клонка. Мани и Тортор се държаха на известно разстояние от останалата част от групата. Рейнджърите ставаха малко нервни, когато голямата котка минаваше покрай тях, и доближаваха моментално пръстите си до спусъците на техните карабини М — 16. Единственият войник, който прояви интерес към ягуара, бе ефрейтор Денис Йоргенсен. Разговаряше с Мани и му задаваше въпроси за любимеца му.
— И колко казваш, че изяжда на ден? — Високият ефрейтор свали шапката си и избърса потта от веждите си. Косата му бе почти бяла, а очите му — бледосини. Очевидно бе от скандинавски произход.
Мани потупа котката по главата.
— Около пет кила месо на ден, но при мен живее заседнал живот. В джунглата това количество ще трябва да се удвои.
— Как смяташ да го изхраниш?
— Ще трябва сам да се изхранва. Да ловува. Заради това го взех с нас — обясни Мани и погледна Натан, който се бе присъединил към тях.
— А ако не успее?
— Ако не успее, ще намери други източници на месо — каза Мани и кимна към войниците зад тях.
Йоргенсен леко пребледня, но после съобрази, че Мани се шегува, и леко го сръга с лакът.
— Голям майтапчия си, няма що — каза. После се присъедини към останалите войници. Мани насочи вниманието си към Натан.
— Как се чувстваш? Разбрах, че си се сдърпал с Дзейн.
— Добре съм — отвърна Натан след дълга въздишка. Тортор докосна крака му с косматата муцуна и Натан почеса ягуара зад ухото. — Имам обаче усещането, че постъпих глупаво.
— Нямаш причини да мислиш така. Самият аз не изпитвам никакво доверие към този човек. Видя ли как се е облякъл като конте? Този човек въобще влизал ли е в джунгла?
Натан се усмихна.
— А я виж доктор Фонг, на нея дрехите й отиват — продължи Мани. — Нея не бих я изгонил от люлката си. А Кели О’Брайън…
Разговорът им бе прекъснат от внезапна глъчка. Групата бе спряла до една от извивките на реката. Мани и Натан побързаха да се присъединят към останалите.
Видяха, че Ана Фонг и професор Коуве се бяха навели над кану, издърпано на брега на реката и неумело прикрито с палмови листа.
— Бил е тук — съобщи им Кели.