— Какви други нареждания ще ми дадеш?
Гидиън дръпна отново Амеран и обви ръцете си така здраво около врата й, че тя почти се задуши.
— Когато очистим „Феър Уиндс“ от неговите пътници, ще скрием твоя кораб в най-близкия залив и тогава, приятелю мой, ще се насочим към френския кораб.
А товарът на французите? — попита Монкес с широка усмивка.
Ще бъде твой. Оръжие, муниции, всичко е твое — увери го Гидиън.
— А екипажът?
— Убий всички — беше хладнокръвният отговор.
Монкес потупа Гидиън по гърба.
— От тебе става чудесен пират. Ще дойдеш ли с нас? Ще завладеем моретата.
Гидиън свали ръката му от рамото си.
— Аз ще откарам „Феър Уиндс“ вкъщи и ще се получа цялата слава, която се полага на един истински герой.
Амеран го заплю в лицето.
— Ти не си герой. Хората няма да ти се възхищават. Те ще те прокълнат и ще ти желаят смърт, хиляди пъти по-ужасна от тази, която причинихте на невинните.
Амеран се дърпаше, но Гидиън я държеше здраво.
— Запази силите си, моя чудесна вещице. Ще имаш нужда от тях.
Монкес престана да се смее. Той направи няколко крачки назад.
— Вещица?
Гидиън я целуна по рамото.
— Само така я наричам галено, капитан Монкес.
Пиратът кимна, но не посмя да се приближи.
— Кажи на хората си, че разполагат с един час да се насладят на жените. — По лицето на Гидиън нямаше и помен от жалост. — След час отплуваме.
Радостни викове се понесоха над пиратския кораб и скоро хората на Монкес вече хвърляха жребий кой да бъде пръв.
Лицето на Гидиън се смръщи от болка, когато се прехвърляше от борда на пиратския кораб на палубата на „Феър Уиндс“. Влачеше Амеран за косата, защото само така можеше да бъде сигурен, че тя го следва.
Тя се постара да не гледа надолу към клокочещите кървави води от страх да не види това, от което се страхуваше най-много, но не можа да се сдържи и погледна с едно око там, където капитанът беше захвърлен. Слава Богу! Грей не беше разкъсан или изяден. Той все още се държеше за борда. Все още не беше мъртъв. Все още беше жив. И докато беше жив, все още имаше надежда, надежда за него, за нея и за всички останали.
Гидиън дивашки я дръпна и я стисна, като й причини болка, притискайки я към ненавистното си тяло. Устните му търсеха нейните. Зъбите му хапеха, езикът му се намъкна дълбоко в гърлото й.
Неговите целувки я отвратиха и тя то ухапа силно по устните. Той обърса кръвта, после вдигна ръка и замахна. Очите им се срещнаха с предизвикателство и ръката му легна на бузата й. Не посмя обаче да доближи лицето си отново към нейното.
— Когато приключа с тебе, курво, ще има да ме молиш да те оставя при себе си.
— Пет пари не давам за това — тя се раздвижи и постепенно освободи косата си. Трябваше някакси да попречи на Гидиън да погледне надолу към водата и да види това, което тя беше видяла
Гидиън я хвана с дясната си ръка, а лявата все още висеше отстрани.
Тя знаеше, че отсега нататък трябваше да понася неговите груби ласки.
— Отначало ще ти разреша да се погрижиш за раните ми — каза той толкова любезно, сякаш двамата бяха добри приятели, излезли на следобедна разходка на палубата. — А по-късно ще задоволиш и другите ми желания.
Амеран си спомни за кинжала, завързан на глезена й, и малко се поуспокои. Преди всичко тя щеше да се погрижи за своите собствени нужди. И нямаше да се успокои, докато не види Гидиън умиращ в локва от собствената му кръв.
16
Амеран лежеше в леглото, което бяха споделяли с Грей, и се взираше в тъмнината. Не можеше да заспи. Веригата върху китката й беше закачена към желязна халка на стената до леглото и й напомняше по жесток начин, че никога няма да има отново спокоен сън. Всеки път, когато притваряше клепачи, ужасите, които бе видяла, заставаха отново пред очите й. Тялото й беше вцепенено, сетивата — притъпени от страшните зрелища. Тя не можеше по никакъв начин да помогне на жертвите на Монкес и хората му и на ренегатите на „Феър Уиндс“. Никога нямаше да може да се отърве от виковете на жените, които бяха вързани и им беше отнета честта от главорезите, които изявиха най-невъобразимите долни нагони. И когато се наситиха, те захвърлиха голите и окървавени жени на съпрузите и децата им, затворени в трюма. Никога нямаше да забрави зловещия смях на пиратите, когато изхвърляха зад борда ранените и умрелите, а там кръвожадните акули ги разкъсваха. Може би най-лошо от всичко беше това, че тя беше принудена да стои заедно с Гидиън на капитанския мостик и да гледа как колонистите бяха свалени на брега без прясна вода. Всички знаеха, че няма да издържат повече от три или четири дни. Гидиън, Монкес и неговите пирати се присмиваха на техните беди и отчаяние. И Гидиън я беше принудил да наблюдава всичко това: нещастието, унижението, смъртта, мъченията и грубостите, като предупреждение, че същите неща могат да сполетят и нея самата.