Дни и нощи тя чакаше Грей да дойде и да я спаси. Грей! С неговата вярна любов, този, който тя, ако не за повелител, считаше за свой съпруг! Не е възможно той да е останал жив сред акулите. Сигурно е мъртъв, и никакви желания и молитви не могат да го съживят. Тя с радост би го последвала на оня свят, ако не беше обещанието, което му даде, обещанието да оцелее, каквото и да се случи. По някакъв начин тя трябваше да издържи, както и да издевателстваше над нея Гидиън! По някакъв начин трябваше да спаси името и репутацията на Грей, дори и да не го види никога повече.
Амеран се мяташе в леглото и се чудеше кога ли Гидиън ще предприеме следващата си стъпка. Тя се стараеше да не мисли за събитията от последните няколко дни, макар да знаеше, че те се бяха запечатали завинаги в паметта й. Нападението на френския товарен кораб беше не победа, а кървава баня. Нищо неподозиращият капитан беше посрещнал любезно кораба на съюзниците, но щом „Феър Уиндс“ се долепи до борда на „Бел шер“, пиратите се прехвърлиха и изклаха екипажа. Гидиън се постара капитанът и няколко моряци да останат живи, за да се върнат и да разкажат на крал Луи за ужасното нападение, извършено от английските морски кучета под пред водителството лорд Карлайл, капитан от британската флота. След това Монкес и хората му се върнаха в закътания залив на Ред Снапер, където между мангровите дървета беше скрит техният кораб. Там Гидиън и Монкес щяха да се разделят. С дузина допълнителни лодки и много оръжия и муниции, Монкес щеше да потегли срещу стария си противник, Били Блиц. Испанските главорези вече не се бояха от уелския кораб, чиито подвизи бяха възпети в балади и песни от младежите.
Около седмица по-късно Гидиън и екипажът му от мошеници и престъпници трябваше да потеглят към Англия. Гидиън нямаше търпение да се върне в Уайтхол и да опетни името на Грей, но трябваше да остави „Бел шер“ да върви напред, за да могат по-този начин известията за престъпленията, приписани на лорд Карлайл, да стигнат до ушите на краля преди него.
Амеран се взираше в тъмнината. Кошмарите й нямаха край. Само смъртта можеше да я отърве от спомена на изкривените от ужас лица и сгърчените тела, който се бе отпечатал дълбоко в съзнанието й. Чудеше се колко ли дълго Гидиън щеше да я остави жива. Нямаше да й разреши да се върне в Англия и да рискува с разобличаването си. Доставяше му голямо удоволствие да й напомня, че е жива само за негово удоволствие. Отначало тя се страхуваше, че той ще я подари на Монкес. Но след бурите и морските вълнения от последните дни тя беше сигурна, че Монкес никога нямаше да я вземе на борда, защото се съмняваше, че тя ги е предизвикала. Гидиън нямаше друг избор, освен да я убие или поне да се опита да го направи, и тя се чудеше как щеше да го стори. Какво значение имаше още един труп след толкова други? Той я остави жива, но защо? Едва ли от великодушие или сърдечна добрина? Най-вероятно, за да я измъчва и тормози по-дълго време. Той беше репетирал многократно пред нея речите си пред краля, които щяха да променят всеобщото отношение към името на Грей.
Но Гидиън не успя да постигне това, което желаеше най-много — да оскверни тялото й и да я направи негова държанка. Многократно денем и нощем по време на нейното затворничество той беше идвал при нея с твърдото намерения да я подложи на неописуеми унижения и оскърбления. Той се събличаше и се хвърляше гол върху нея, надаваше животински ревове, но не можеше да предизвика у себе си достатъчно мъжественост, за да осъществи акта.
Внезапно като че ли мисълта за него го доведе. Гидиън се открои пред нея, зловещият му силует беше осветен от фенера, който той бе закачил на стената.
Тя не бе чула превъртането на ключа в ключалката.
— Добър вечер, любов моя — дъхът му вонеше на ром.
Амеран се обърна на другата страна. Очите й отказваха да погледнат убиеца на Грей.
Гидиън седна на леглото. Тя се отдръпна толкова далеч, колкото можеше, тялото й беше долепено до стената.
— Монкес и хората му ще отплуват на разсъмване. — Той сложи ръка на крака й, където кинжалът вече го нямаше. — Всички жадуват за теб тази вечер.
Амеран с мъка преглътна. Образите на Джуел, на Алисън и Афра и на бедната Ани и всички останали беззащитни жертви, които лежаха голи и завързани на палубата, болезнено нахлуха в съзнанието й. И всичките те бяха гледали към нея с такова презрение, сякаш я обвиняваха мълчаливо в по-страшни грехове от тези на насилниците за това, че тя не е заедно с тях.