Гидиън мушна ръка между бедрата й, пръстите му заопипваха най-нежните места. Амеран прехапа устни, за да не заплаче от болка. Страданието й би му донесло голямо задоволство.
Той бръкна още по-дълбоко с грубите си силни пръсти.
— Но до разсъмване има достатъчно време, за да можеш да ме убедиш да те оставя за себе си. — Той се наведе над нея, лицето му беше на сантиметри от нейното.
Беше достатъчно близо, за да може да му избоде очите. Докато се бореше с това огромно желание, в главата й започна да се оформя един друг замисъл, който ако успее, щеше не само да го нарани… но и да го убие.
— Какво искаш да направя? — попита тя с прегракнал глас.
— А, тя проговори най-после, и то с най-сладките думи, които някога са произнасяли устните й.
Амеран се напрегна вътрешно. За да успее планът й, трябваше да се кажат такива думи и да се извършат такива неща, за които тя щеше да съжалява, ако не успеят.
Гидиън хвана лицето й с ръце и се загледа в очите й.
— Ако беше изразила поне малко благодарност, че те спасих от онова стадо свине горе, сигурно нямаше да искам да се разделя с тебе.
— Аз… аз не съм неблагодарна, Гидиън. — Тя се опита да не изразява с гласа си ненавистта, която изпитваше към него. Дори произнасянето на неговото име на глас остави в устата й неприятен вкус. — Зная, че щеше да се отървеш от мен много отдавна, ако искаше.
Гидиън я погледна самодоволно.
— Разбира се. Можех да те хвърля на акулите или да те дам на разбойниците заедно с другите нещастни жени, или да те продам на търг. Постигнахме голям напредък, че най-после призна това пред себе си и пред мен.
Натискът му върху нея отслабна. Пръстите му повече не ровеха между краката й, а се преместиха върху треперещата плът под ризата й, но вече пипаха почти нежно.
— Трябва да разбереш, Амеран, че не съм те мразил. Грей ми пречеше, а не ти.
Последва дълго мълчание и тя се досети, че той очаква тя да защити Грей. Нужни й бяха огромни сили да не направи това. Гидиън се усмихна.
— Ревнувах от Грей, защото той имаше това, което аз исках. Тебе. Сега, когато Грей е мъртъв, може би…
Тя успя да сдържи сълзите си, които препълваха очите й. В този момент би дала доброволно живота си, само да може да забие ноктите си в лъжливите му очи.
Гидиън въздъхна няколко пъти.
— Не искам да умирам, Гидиън. Ще направя каквото трябва, за да остана жива.
Собствените й думи разкъсваха сърцето й. Само да я отвържеше от веригата, тя щеше да довърши това, което беше започнала. Този път ножът й няма да пропусне целта!
— О, бойният ти дух е започнал да се разколебава? — Ръката му я стисна за гърдата, той очакваше тя да се дръпне.
— Не искам да умра — повтори тя, този път по-нежно. — Какво искаш да направя, за да ти докажа това?
Той взе окованата й ръка и я стисна между краката си. Тя усети, че членът му се втвърдява. Знаеше, че не бива да се опитва да го успокоява.
Гидиън простена.
— Ти наистина си най-чудесната жена, която някога съм виждал. — Тя усещаше ударите на сърцето си, които сякаш изпълваха каютата, обитавана преди от тях двамата с Грей. — Не искам да те насилвам — той изпусна още една дълга въздишка.
— Можеше да го направиш досега, ако си имал такива намерения. — Знаеше какво иска тази мръсна свиня и се помоли думите, които щеше да чуе след малко, да не са същите като тези, които вече бе чувала.
— Искам да дойдеш сама при мен. — Гласът му беше тих, но все още натежал от омраза.
Тя вдигна ръка към него, но веригата я спря. Точно на това разчиташе. С въздишка тя отпусна ръката си обратно на леглото. Не се осмеляваше да помоли да я освободи. Идеята за това трябваше да бъде негова.
Гидиън я погледна отблизо.
— Ако те освободя, обещаваш ли ми, че няма да се опиташ да избягаш.
— Къде да избягам? При Монкес и хората му? Сигурно не. — Тя добави малко разпаленост в гласа си. Ако изведнъж станеше много покорна, това щеше да събуди у него подозрителност.
Гидиън се разсмя. С нацупени устни и мигащи ресници тя беше много съблазнителна. Гидиън отново се засмя. Амеран започна да разбира. Не му беше достатъчно да изнасили жената, която Грей беше обичал и която го бе обичала с цялото си сърце и душа. Гидиън искаше да я подложи на най-унизителното мъчение. Да я направи своя наложница и очакваше тя да го моли за това.
Той приближи устните си до нейните. Но не я целуна. Само я докосна с езика си.
Амеран лежеше кротко. Последния път, когато той се беше приближил толкова близо, беше го ухапала до кръв.
— Няма ли да ме ухапеш? — попита той.
Гидиън освободи ръката й от веригата, но тя си наложи да я задържи неподвижна. Той като че ли щеше да експлодира. Видът на жена, оставила се на волята му, желаеща и покорна, го възбуждаше много повече, отколкото такава, която трябваше да бъде взета насила.