После взе кинжала на Грей с перлената дръжка, който лежеше на бюрото. И накрая, за довършване на нейния грижливо обмислен план, взе диамантената брошка от пътната си чанта и я забоде на кръста си от вътрешната страна на ризата. Щяха да й трябват пари, за да се върне в Англия, и Констанс, без да иска, й бе осигурила едно малко богатство.
Престояха й най-тежките изпитания. Безброй заплахи я чакаха занапред… Монкес, акулите, бурното море… но тя беше твърдо решена да преодолее всичко. Нямаше да загине. Тя ще живее! И Грей ще живее чрез нея и тяхното дете.
17
Амеран отвори очи. Всичко около нея бе потънало в пълен мрак. Нямаше луна, нямаше звезди. Наоколо се простираше една черна, безкрайна
Все още беше жива. Но това откритие не й достави голямо удоволствие. Смъртта идваше толкова бавно, много по-бавно, отколкото някога си бе представяла. Беше се съпротивлявала, докато усети, че повече не може да издържа. Но вечният сън без съновидения все още не искаше да покори изтощеното й тяло.
Бяха изминали три дълги дни и нощи, откак бе отмъстила за смъртта на Грей. Беше се оказало много по-лесно да се понесе по морската шир, отколкото бе мислила. Не бяха се разразили битки, нито бяха възникнали стълкновения, защото целият екипаж на Гидиън, всички, до последния моряк, бяха изпаднали в плен на тежкия пиянски унес, който бе измъчил хората на Монкес.
През същата нощ тя се бе отдалечила много с лодката от малкия риф, където бе пуснал котва „Феър Уиндс“. Беше гребала до мига, в който повече не можеше да повдигне ръцете си от умора. Но въпреки това бе продължила напред, напред по морето на мрака към едно място, което не бе отбелязано на картата.
Яростните ветрове, които задухаха на другия ден, я отнесоха още по-далеч, подхвърляйки я безмилостно върху гребените на разбеснелите се вълни.
Светкавици разкъсваха небето, гръмотевиците бяха оглушителни, дъждът я шибаше безмилостно през лицето. Но малката лодка все още продължаваше да се задържа на повърхността.
Вятърът и дъждът продължиха през цялата нощ и не спряха и на другия ден. Тялото й бе толкова натъртено и наранено, че вече нищо не усещаше. Бушуващата морска стихия отдавна беше отнесла греблата и Амеран отчаяно се бе вкопчила в борда на лодката, за да не полети във водата. Не се молеше за спасение. Кой би я спасил? Сама трябваше да се справи с ужасната буря. Бе решила, че е по-добре да се остави на милостта на водната стихия и на бушуващия ураган, отколкото на Гидиън и пиратите. Морето, дори когато бе толкова разгневено, беше по-добро от главорезите, от които бе избягала.
Сега, когато лежеше, обградена от всички страни от тишина, зловеща и същевременно блажена, тя знаеше, че краят наближава. Бурята я бе пощадила, но от унищожителната жега нямаше как да избяга. Устните й вече се бяха напукали от жажда. Беше изпила всичката дъждовна вода, която се бе събрала на дъното на лодката. В ума й отекваха думите от ужасните истории, които Грей й бе разказвал за моряци, полудели от това, че са пили дъждовна вода. Преди да падне нощта, тя щеше да бъде мъртва. Беше много тъмно, за да може да види черните перки, които пореха водата около лодката, но знаеше, че са там; знаеше, че търпението им скоро ще се изчерпа. На няколко пъти бе доловила удари по лодката, удари, които не можеше да сбърка с нищо друго. Ако й бе останала някаква надежда, това бе само смъртта й да е лека. Молеше се, преди тялото й да бъде разкъсано на парчета от острите като бръснач зъби на акулите, вече да е заспала своя вечен сън.
Клепачите й отново натежаха. Усети как очите й се затварят… може би завинаги…
Но после се събуди, този път от ослепителната светлина. Сви се под безмилостния дъх на жегата, но нямаше как да избяга от жестоките слънчеви лъчи. Нямаше облаци, които поне за миг да скрият слънцето, небето беше също така лазурносиньо, както и морето. Нямаше и вълни. Лодката съвсем леко се полюшваше върху водата. Морската шир бе гладка като езеро. Амеран присви очи и успя да преброи ужасните черни перки, чието присъствие бе усещала през цялото време. Бяха осемнадесет. Знаеше, че скоро ще станат, повече. Помисли си, че акулите може би чакат тя да се хвърли във водата. Знаеше, че няма да им достави това удоволствие. И те трябваше да чакат. Също като нея.
Тя отново легна на дъното на лодката в очакване на неизбежното. Мислеше си, че много скоро мислите й ще се изпълнят с образа на Грей, който я зове да отиде при него. Сред тихия плисък на вълните ще чуе гласа му, който зове името й. Тези мисли ще й вдъхнат увереност и кураж, за да има сили да поеме пътя към отвъдното. Животът й бе с Грей и беше свършил с неговата смърт. Нямаше защо да продължава да живее. Беше изпратила убиеца на Грей в ада. Беше отмъстила за смъртта на Грей. Доброто му име нямаше повече да бъде петнено от лъжите на Гидиън.