Беше се уморила да се бори за живота си и бе готова да се присъедини към своя любим завинаги. „Дано това да стане скоро… много скоро“ — мислеше си тя.
Усещаше как душата й като че ли постепенно се отделя от тялото й.
— Това наистина е чудо, момчета — чу тя нечий глас, който идваше някъде отдалеч. — Истинско чудо! Не съм вярвал в тия работи, а ето, че за една седмица това ни се случва вече за втори път.
Амеран рязко отвори очи. Видя само слънцето. Ярката му светлина я заслепи. В главата си чуваше гласове. Пред очите й плуваха мъгляви видения. Реши, че все пак краят й е бил лек. Въздъхна и отново затвори очи, усетила, че душата й отново се отделя от тялото. Трябваше да си почине, защото скоро отново щеше да се озове в нежните обятия на Грей.
Лекото поклащане на кораб върху спокойното море я събуди от тежкия й сън. Стаята, в която лежеше, беше сумрачна. Денят си отиваше. Амеран бавно приседна. Кожата й гореше. Лицето й беше подуто. Но тя не беше мъртва. Дишаше. Тялото я болеше. Мъртвите не изпитваха болка. Сънуваше. Ако не е мъртва, значи сънува. Но си даде сметка, че всичко около нея изглежда съвсем истинско — сандъците, дъбовите бъчви, сабята, бутилката с ром.
Амеран спусна крака на пода. Протегна ръце към лицето си. Мехурите бяха пълни с гной. Извади ножа от калъфа и прободе пръста си. По раздраната й риза потече кръв. Не беше мъртва. Нито сънуваше.
Пирати! Боже! Бе избягала от Гидиън, за да стане още един път плячка на Монкес и бандата му главорези. Каква жестока съдба. Беше спасена от смъртта, само за да се изправи отново пред нея.
Тя стисна здраво дръжката на ножа. Нямаше да стане робиня на отвратителните страсти на Монкес. Беше готова да убие всеки, който се доближи до вратата.
В този миг в коридора се разнесе шум от тежки стъпки. Когато те приближиха нейната стая, тя чу нечий мъжки глас да пее весела песен на език, който познаваше добре.
Скри се в сянката на вратата, като вдигна ножа, готова да прободе всеки, който влезе в стаята й. Помисли си, че онзи, който пее, няма още дълго да е в добро настроение.
Вратата се отвори. Мъжът влезе тихо. Продължаваше да си тананика.
Ръката й се отпусна. Не беше грозен и плешив като Монкес. Нито пък приличаше на онези морски дяволи. Беше нисък и дебел. Лицето му бе скрито от побелели, рошави мустаци. Дългата му сребристобяла коса бе прибрана на тила с червена панделка. В ръцете си носеше котка на черни и оранжеви петна. Който и да бе, видът му бе твърде смешен, за да бъде опасен.
Мъжът престана да тананика, после бавно се обърна и пусна котката долу.
— Триста дяволи! Остави този нож, малката, преди някой да е пострадал.
Беше англичанин и не приличаше на нито един от бандитите на Гидиън.
Амеран бавно започна да сваля ръката си. Но после спря.
— Кой сте вие?
Мъжът тракна с токове и се поклони галантно.
— Капитан Били Блиц, мис, на вашите услуги.
Ножът падна от ръката й. Тя започна да се смее и да плаче. Били Блиц! Най-омразният враг на Монкес, старият приятел на Грей! Спасена! Тя беше спасена!
— Няма защо да се страхуваш от мен, момичето ми. И на половина не съм станал такъв негодник, какъвто трябваше да излезе от мен.
По бузите й се затъркаляха радостни сълзи.
— Мислех, че съм мъртва.
Той се затресе от смях.
— Да не би да ме взе за ангел?
Тя се свлече в близкия стол с висока облегалка и плетена тръстикова седалка.
— Когато преди няколко минути се събудих, се уплаших, че съдбата отново ме е запратила в ноктите на Монкес.
Капитан Били спря да се смее. Той сви юмруци.
— Ще ми се съдбата да ми подхвърли този дявол. От месеци съм по следите му.
Облекчението, което бе отпуснало измъченото й тяло, изчезна, и Амеран отново бе обзета от скръб.
— Грей е мъртъв.
Обруленото му от морски ветрове лице се оживи. Той хвана Амеран за ръка и каза:
— Ела с мен, момичето ми.
Тя тръгна по осветения от свещи коридор. Стигнаха до една друга каюта. Капитан Били отвори вратата, постави пръст върху устните си и влезе на пръсти вътре. Амеран спря на вратата.
— Грей! — извика тихо тя. — Той е жив! Боже! Той е жив!
Изражението върху лицето на капитан Били й показа, че неговото състояние е много тежко. Тя се приближи до леглото и коленичи.
— Не бива да умираш, Грей. Моля те, не ме оставяй. Сега съм тук, с теб! Ние сме заедно.
Той изстена тихо. В гласа му имаше много мъка и страдание. Капитан Били нежно сложи ръка на рамото й.
— Смелост, момичето ми. Не му остава още много дълго да живее.