— Грешите — каза Амеран с тиха увереност. — Ще живее.
Капитан Били приклекна до нея. Старите му кокали изпукаха.
— Вие Амеран ли се казвате?
Тя кимна.
— Откъде знаете?
— Той непрекъснато ви зове.
Тя отстрани светлите му коси от пребледнялото му лице. Устните му бяха студени, но челото му изгаряше. Въпреки това той щеше да живее! Съдбата не би могла да бъде толкова жестока, че да ги събере отново, само за да ги раздели завинаги!
— Амеран… — промълви тихо той.
— Тук съм, Грей. Тук съм…
Грей въздъхна, но очите му останаха затворени.
— Ще живее — отново каза тя на капитан Били. — Ще живее! — повтори тя, като че ли повтарянето на тези думи й даваше гаранция, че те ще се сбъднат.
— Какво е станало, момичето ми? — попита капитан Били с тих и успокоителен тон. — Когато го намерих, той едва дишаше. Беше се вкопчил със сетни сили в една дъска.
Амеран дълбоко си пое въздух и започна да говори, като не сваляше очи от мъртвешки бялото лице на Грей. Разказа на капитан Били за предателството на Гидиън и за присъединяването му към Монкес.
— Никога не съм харесвал Гидиън Хорн, както и той мен. Разбираше, че ми е ясно какъв е. — Били силно удари с юмрук по коляното си. — Казах му на Грей да внимава с него. Казах му! Но той не чу предупрежденията ми. Това за малко не ни струва приятелството.
Амеран му разказа за ужасите, на които бе станала свидетел, за бедните колонисти, изоставени на един остров от безкрайната верига малки рифове сред необятната океанска шир, за екипажите на „Феър Уиндс“ и „Бел Шер“, съсечени по най-жесток начин. Накрая го предупреди, че Монкес е получил наскоро подкрепление и че се хвали, че ще очисти моретата от Били Блиц.
Смехът на капитан Блиц прозвуча смразяващо.
— Бих искал да видя как ще се опита. Ако моретата трябва да се изчистят от един негодник, това няма да е Били Блиц. Той не се дава толкова лесно.
Амеран се разтрепери. Не можеше да понесе мисълта, че отново ще трябва да се срещне с Монкес. Но той се навърташе някъде наоколо, стаен и дебнещ.
— Няма от какво да се страхуваш, момичето ми. Монкес няма да тръгне да преследва нито мен, нито момчетата ми. Той е страхливо псе. На борда на „Лъки Лейди“ ти си в пълна безопасност. — Той погледна към Грей. Лицето му се натъжи. В очите му проблеснаха сълзи. — Обещавам ти, приятелю! Ще намеря този испански дявол, а като свърша с него, ще намеря и Гидиън. Ще отмъстя за теб и за честта ти. Бог ми е свидетел!
Амеран целуна студените устни, после се обърна към Били:
— Може да се разправите с Монкес. Сметката с Гидиън Хорн е вече уредена.
— Мъртъв ли е?
Тя погледна към ножа, паднал до сандъка.
— Мъртъв е.
Капитан Били кимна одобрително.
— Извадих голям късмет, че се разминах с ножа ти!
Върху устните й се появи лека усмивка.
— Сигурно си уморена, момичето ми — каза й той след малко, когато тя положи глава на леглото до Грей, но очите й останаха отворени.
— Няма да оставя Грей.
— Няма нужда, момичето ми. Ще ти донеса една пейка. Гладна ли си?
Тя вяло кимна с глава.
— Ще ти донеса вечеря и чисти дрехи.
Амеран огледа дрипите, с които бе покрито тялото й. По тях още личаха петната от кръвта на Гидиън.
— Имам една чудесна жълта рокля, която ще ти стои много добре — намигна й той. — Не бих я дал на никоя друга жена.
Амеран го погледна с любопитство.
— Моряци, преоблечени като жени, могат да подмамят врага право към нас много по-добре от оръдейните залпове — обясни й той през весел смях и й намигна още веднъж. Капитан Били бавно се изправи. — Ще те оставя за малко с твоя лорд Карлайл. Истинско чудо е, че го намерихме. Още по-голямо чудо е това, че намерихме и теб! Може би скоро ще станем свидетели и на най-голямото чудо. Казват, че три е магическо число.
Амеран взе стиснатата ръка на Грей в своята.
— Няма да те оставя да умреш. Няма! — Капитан Били тихо излезе от стаята. — Няма да те оставя да умреш, Грей. Ти си мой. Смъртта няма право да те отнеме от мен.
Цели три дни тя не мръдна от леглото му. Не го чакаше да умре. Чакаше го да живее. Капитан Били също рядко я оставяше. Амеран знаеше, че той изгаря от нетърпение да тръгне по следите на Монкес, но не смееше да рискува живота на приятеля си. Когато морето бе спокойно, Грей не викаше от болка, но и при най-слабото поклащане на кораба той се мяташе и стенеше в агония.
Сред членовете на екипажа на кораба имаше един чернокож от далечна страна. Този мъж на име Иза правеше лапи от горещ, черен мехлем и налагаше с тях дълбоките, почернели рани на рамото на Грей.
Времето минаваше мъчително бавно, но Амеран се успокояваше, като виждаше, че с всяка изминала минута искрицата живот в измъченото тяло на Грей се разпалваше все по-буйно.