Беше рано сутринта на четвъртия ден. Амеран усети, че Грей протяга ръка към нея. Тя се премести от своето легло до неговото.
— Тук съм, Грей. Тук съм — каза тя.
Беше го казвала безброй пъти всеки час. Намокри една кърпа във ведрото с прясна вода и напръска внимателно напуканите му устни.
Устните му се раздвижиха, но глас не се чу.
— Тихо. Не се опитвай да говориш.
Тя намокри с юда набръчканото от болка чело.
— Спасени сме — продължи тя. — Намираме се на борда на кораба на твоя приятел, капитан Били Блиц.
Грей се помъчи да отговори:
— Как… как… ние…
Беше твърде слаб, за да продължи. Амеран се опита да се усмихне.
— За щастие моите и твоите пътища се пресякоха с тези на „Лъки Лейди“. — Тя нежно обгърна главата му с ръце. — Капитан Били те намерил вкопчен в една корабна дъска, а мен — понесена по вълните в една спасителна лодка.
— Ги… ди… ън — Грей едва успя да промълви името на човека, който го бе предал. — Аз… ще го… убия…
— Шшт, спи. Сега трябва да спиш. — Тя покри очите му с нежни целувки. — Трябва да възстановиш силите си.
— „Феър Уиндс“? — Гласът му едва се чу. — Корабът ми… къде е…
Амеран го държа в прегръдките си, докато тежкото му дишане се успокои, после положи главата му върху възглавницата.
— Спи, любими. Спи.
Тя отстрани кичурите, паднали върху лицето му. Колко беше блед. Истинско чудо бе, че оживя. Беше изгубил толкова кръв. Капитан Били бе казал, че ако солената вода не бе измила отровената кръв от раната му, той е щял да загуби ръката си, а може би и живота си, въпреки че го бяха открили.
Амеран притисна устни към челото му. Най-лошото бе отминало. Той беше открит при невероятни обстоятелства и не беше понесъл най-лошото само за да умре на борда на спасилия го кораб.
Няколко дни по-късно Грей вече седеше в леглото и се усмихваше на Иза, който слагаше на рамото му нов компрес с горещ мехлем.
Амеран седеше до него, притиснала се здраво до ръката му, а капитан Били гледаше усмихнат и галеше една от многото котки, които се разхождаха по палубата на „Лъки Лейди“.
Иза свърши и се усмихна широко. Зъбите му с цвят на слонова кост блеснаха. Черната му кожа лъщеше от пот.
— Лекарства на Иза действа добре. Ръка съвсем здрава.
Грей стисна голямото му черно рамо с благодарност.
— Ръката ми е здрава и аз съм ти много признателен.
Иза се поклони и излезе. Той беше огромен като великан, а вървеше толкова леко, че дъските дори не поскърцваха от тежестта му.
Грей се протегна широко.
— Сега, вие двамата, чуйте какво ще ви кажа. Да не съм чул повече никакви глупости, че трябва да си почивам и да спя — думите му бяха пълни със сила и категоричност, — почивах си, докато тялото ми се умори от сън. Ядох толкова много, че стомахът ми не може да поеме нищо повече.
Амеран и капитан Били се спогледаха разтревожено. Капитан Били подръпна мустака си.
— Грей, момчето ми, сутринта е чудесна. Защо не се качим горе на палубата, за да се разходим на слънце и да подишаме солен въздух?
— Чудесно, но първо имам страшно много въпроси и съм сигурен, че ти и Амеран знаете отговорите им.
Грей скръсти ръце на гърдите си и съвсем ясно показа, че няма намерение да помръдне от мястото си, докато не получи отговор на въпросите си.
Амеран погледна към капитана на „Лъки Лейди“, намръщи се и едва-едва кимна с глава.
Капитан Били въздъхна, придърпа един стол към леглото и седна на него с любимата си котка Порша.
Грей гледаше ту единия, ту другия в очакване на обясненията.
— Мисля, че криете много неща от мен, а аз бих искал да зная всичко. Настоявам да ми се каже сега…
Капитан Били срещна объркания поглед на Амеран.
— Може би е време да му кажем всичко, момичето ми.
Очите й срещнаха погледа на Грей. Той чакаше, но тя не знаеше откъде да започне. Погледна капитана за кураж и той й кимна.
— Давай, момичето ми. Рано или късно ще трябва да му кажеш.
Амеран си пое дълбоко въздух.
— Жените… те бяха… те бяха завързани и… ги изнасилиха.-всички пирати…
Грей хвана ръката й и я стисна здраво.
— Няма нужда да продължаваш. Съвсем ясно мога да си представя ужасите, на които са били подложени.
Очите й се напълниха със сълзи, като си спомни ужасите, които никога нямаше да забрави.
— Когато им се наситиха, гадните чудовища оставиха заселниците на един малък остров без надежда да получат храна и вода. Децата… малките момченца и момиченца… горкото бебе Мери… — сърцето й се сви болезнено, устните й се разтрепериха, — Мартин, Джон и другите застанаха на колене, молейки за храна и вода, не за тях, а за жените и децата… А Монкес и хората му се смееха… смееха се.