Амеран усети как тялото й започна да трепери. Тя не се съмняваше в думите му или в способностите му да направи точно това, което бе казал, но просто не можеше да понесе мисълта за друга среща с испанския главорез.
Грей я притисна силно в прегръдките си.
— Просто е забележително, че си успяла да се измъкнеш от ноктите им.
— Да — съгласи се капитан Били. — В този момент Порша се сви върху рамото му. — А още по-забележително е това, че тя оцеля в морето, като си помислиш за ветровете, дъжда и урагана, които преживяхме. — Той още веднъж гръмко се засмя. — Представи си, опита се да ме прониже с камата си! Като че ли съм някой от онези проклети кучи синове.
Грей поклати глава.
— Всичките ти нещастия са се случили заради мен. За малко не са те убили. Би ли могла някога да ми простиш?
Пръстите й проследиха очертанията на белега му.
— Няма какво да ти прощавам, тъй като не си направил нищо, за което да се срамуваш.
— О, има, и аз се срамувам. Срамувам се. — Очите му бяха тъжни и молещи. — Как мога да те моля да ми простиш, когато сам аз не мога да си простя.
Капитан Били се протегна към бутилката с портвайн, която бе поставена на бюрото му, извади тапата със зъби, и я подаде на Грей с думите:
— Налей си малко от тази кръв, за да възстановиш загубената. — Грей само се усмихна и отпи една голяма глътка. — И аз съм късметлия. Откак те видях за последен път, изтече толкова много време, а и на „Лъки Лейди“ не са виждали такава хубавица като нашето момиче тук.
Комплиментът му я накара да се усмихне. Грей стисна ръката на Амеран.
— Последната новина, която чух за Били Блиц, бе, че е някъде долу в Панама и граби и плячкосва богатствата на онези сеньори.
Капитан Били премлясна с устни:
— Проклети испанци! Не мога да ги обера съвсем.
— Никъде не може да се намери по-верен на страната и на краля поданик — отбеляза Грей и се засмя толкова силно, че трябваше да се хване за рамото си. — Винаги отделя половината от всяка плячка за краля.
Пълното лице на капитан Били се изчерви така, че се сля с алената панделка, с която бяха привързани сребристобелите му коси.
— Може да съм корсар, но съм предан на своя крал.
— Колко време мина? Две години, откак за последен път се пресякоха пътищата ни? — попита го Грей.
Капитан Били се замисли за миг.
— Доколкото си спомням, ти се готвеше да заминеш за Франция. Старият Луи искаше да те почете с парад за смелостта ти, която бе проявил срещу холандците. Ти беше единственият му герой. Той не можа да намери в своята страна такъв герой.
Грей се обърна към Амеран. Погледите им се сляха като любовна прегръдка при спомена за първата им нощ, която бяха прекарали заедно, лежейки един до друг.
— Бих искал да разбера, момчето ми, как онези акули човекоядци, изплували от дълбините, не те изядоха жив? — отбеляза капитан Били, като подаде бутилката на Грей.
— И за мен това ще остане загадка до края на живота ми — отвърна сериозно Грей. — Водата бе почервеняла от кръвта на ранените и убитите. Около мен кръжаха около две дузини акули, които разкъсваха и поглъщаха другите. Присъствах на кървавия им пир, на който те ме оставиха жив. — Очите му потъмняха при спомена. — Не мога да разбера защо моите молитви бяха чути, а молитвите на останалите живи във водата останаха напразни. Защо? Защо на мен ми бе разрешено да живея, когато толкова много други загинаха?
— Момче, понякога май е по-добре да не питаме за това, което не разбираме — каза внимателно капитан Били и се усмихна тъжно, — а само да сме благодарни, че добрият Бог е решил, че е правилно да ни пощади, независимо каква ще да е била причината.
Грей кимна сериозно.
— Веднага щом Монкес каза на Гидиън, че са те забелязали преди няколко дни, аз получих прозрение. Разбрах, че трябва да се държа за дъската, която случайно бе изхвърлена през борда, и Били Блиц ще дойде да ме спаси, ако наистина се намира наблизо.
Като те измъкнахме, ти беше нагълтал половината море, а ръката ти висеше почти откъсната от тялото — каза весело капитан Били, като комично залюля ръката си. — Помислих си, че си умрял, но ти издържа.
— Не можех да умра. Трябваше да намеря начин да се върна при Амеран. — Той погали бузата й с обожание. — Би трябвало да се досетя, че тя първа ще ме намери, преди за мен да бъде възможно да я потърся.
Тя целуна пръстите му.
— Казвала съм ви го и преди, лорд Карлайл — не можете да избягате от мен.