— Не, скъпи ми приятелю. Няма да правя такива неща — усмихнат каза Грей, но в усмивката му нямаше радост. — Никога преди не съм имал причина да отричам, че това съм аз. Но сега с радост ще го направя, защото ако призная, че съм злодеят, за когото са ме обявили, тези добри хора веднага ще ме оковат в белезници и ще ме изпратят в затвора. Тогава няма да имам възможност да предотвратя ужасното престъпление, което Гидиън се кани да извърши.
— Можеш да бъдеш сигурен, че моите хора ще пазят името ти в тайна — увери го капитан Били. — Никой няма да те предаде. По-скоро ще си извадят очите, отколкото да тръгнат против мен и желанията ми.
— Кажи им, че ще бъдат възнаградени.
Капитан Били го прегърна през раменете.
Каква по-голяма награда биха желали те от това, да плават под командването на двамата най-добри капитани, които тези морета някога са виждали. Това за тях е голямо отличие и чест.
— Като какъв ще кажеш да се представям? — попита Грей.
Капитан Били се усмихна.
— Вече мислих за това. Ти ще си един от моите помощник капитани. А ти, момиче, си от островите Сомърс и толкова си се влюбила в него по време на престоя ни там, че си избягала от къщи, за да си с него. Много романтично, какво ще кажете?
Грей се засмя.
— Не е далеч от истината.
Амеран се усмихна, но доброто й настроение помръкна при мисълта за Афра и нейния красив моряк Джейсън, чиято любов бе обречена още преди да разцъфти.
— Какво име си избра… Лили? — попита Грей.
— Лили Уоруик.
Грей се замисли.
— Тогава аз съм…
— Какво ще кажеш за Джошуа? — попита капитан Били с усмивка.
Лицето на Грей се оживи.
— Джошуа е чудесно име, Били. За мен ще бъде чест и гордост, да го заема за известно време.
— И за брат ми би било чест и гордост. — Капитан Били сведе сивата си глава, а устните му промълвиха молитва. — Нека почива в мир душата му.
Той потри челото си с ръка и като че ли това възвърна доброто му настроение.
— Ако не възразяваш — продължи той, — бих ти дал за фамилно име името Блекбърн. Познавах един човек с това име. По-добър моряк не би могъл да се намери.
— Тогава ще бъда Джошуа Блекбърн.
Капитан Били направи една-две танцови стъпки по палубата.
— Джошуа Блекбърн и Лили Уоруик, разрешете ми да ви поканя да опитате най-чудесните ястия, които някога сте яли.
Амеран се засмя.
— Би било чудесно. Ти какво ще кажеш, Джошуа?
— Съгласен, Лили!
Тя погледна мъжките си дрехи и точно щеше да им предложи да си облече жълтата рокля, но се отказа, защото и двамата ни най-малко не възразяваха срещу тях, тъй като облеклото на гърба й щеше да направи историята й още по-убедителна.
19
Грей, капитан Били и Амеран седяха на една маса в дъното на кръчмата на Питър Поансет. Пред тях бяха наредени купа със задушено от стриди и още една със супа от омари, две блюда от алигаторски опашки и печена царевица. Всичко беше толкова вкусно, че Амеран не можеше да спре да яде. Вече бе погълнала две големи порции и бе готова с удоволствие да започне трета.
Грей й намигна и се усмихна.
Сърцето й запърха. Причината за зверския й апетит бе тяхна малка тайна.
Собственикът на кръчмата — дебел, оплешивяващ мъж с престилка, опръскана с кръв, им донесе кана с мадейра и една кана пунш с ром и ги сложи пред тях.
— Хапнете си добре, mes bon amis. Пътували сте дълго през океана и там, за където сте се отправили, няма да ви предложат такава добра храна.
Всички се засмяха.
Смехът на Амеран не беше толкова весел като на мъжете с нея. Изминалите две седмици бяха забележително спокойни, като се има предвид репутацията на Чарлз Таун като град на зверства и бруталност. Уайтхол, независимо от културата и изискаността на цивилизованото общество, бе много по-примитивен. Тук, в Чарлз Таун, поне нямаше Гидиъновци и Констанси, готови да забият нож в гърба им.
Както и в Лондон, най-шумно и най-опасно място беше пристанището, където моряци от цял свят грабеха, караха се и се биеха, кръчмите, където пиенето, комарът и проститутките довеждаха много мъже до тъжен край. Пирати с кървава слава, като тази на Монкес, често отиваха в Чарлз Таун и сега също бяха заели цяла маса в кръчмата на Питър Поансет и се хвалеха с успешните си мародерски набези. Докато не създаваха проблеми, те бяха добре дошли за Питър Поансет, както и за другите търговци и собственици на магазини, тъй като свободните моряци харчеха нашироко и плащаха със златни и сребърни монети.
Имаше и индианци наистина, но еститосите бяха дружелюбни и любознателни. Единствените свирепи индианци, които бе срещнала, бяха онези вързани с обща верига на пристанището в деня на пристигането им.