— Наистина съжалявам, че го откъсвам от теб толкова скоро, след като се събрахте отново, но действително нямам никакъв избор. Моля те, мила дъще, не се настройвай срещу мен.
„Мила дъще? Добре ли беше чула? Действително ли кралят бе признал, че в тях тече една и съща кръв?“
Той продължи, сякаш в гальовните му думи нямаше нищо необикновено.
— Давам ти думата си, че докато Грей се върне, няма да говорим за такива глупости като преклонение пред дявола и магии, а ако църквата не даде позволението си за вашата женитба, ще назнача нов архиепископ, който да я признае.
— Благодаря ви, Ваше величество. — Само да можеше да му разкрие плановете си. Но не можеше, защото той със сигурност щеше да се опита да я спре.
— И има прекрасни имения само на няколко часа езда от Уиндзор, които възнамерявам да ти дам като сватбен подарък. Това харесва ли ти, мила? — попита той.
По тона му разбра, че изгаря от нетърпение да чуе одобрението й.
Амеран хвана краля за ръката.
— Благодарна съм за всичко, което направихте за мен, Ваше величество. Оценявам високо подаръците, но най-много ценя часовете, прекарани заедно с вас. Нямам нужда от титли и имения. Всичко, от което се нуждаех, ми бе щедро дарено от вас, и винаги ще ви бъда благодарна за това.
— Може да не се нуждаеш от титли, имения и скъпоценности, но аз имам нужда да ти давам такива неща — каза той замислено. — Ти страда много заради мен и смятам да изкупя вината си. О, нямам предвид, че трябва да променя поведението си заради проклятията на майка ти. Имам намерение да поправя всички неправди, които дъщеря ми трябваше да изтърпи.
Тя усети, че в очите й напират сълзи. Потърси тъмния му взор, а точно в същия миг той очакваше да срещне нейния. Искаше й се да може да му каже истината. Искаше й се да му сподели намерението си да отплава с „Феър Уиндс“ на следващата сутрин, но не посмя. Това, че щеше да го напусне, без да му каже открито истината и без да се погрижи да му даде някакво обяснение, от каквото той със сигурност щеше да се нуждае, я натъжаваше, но нямаше друг избор. Единствено се надяваше кралят да я разбере. Трябваше да замине. Трябваше да защитава Грей, не от испанците или от индианците, а от Гидиън Хорн.
— Какво има, мила? Защо изглеждаш толкова натъжена?
Тя се усмихна, надигна се на пръсти и целуна краля по пълната му буза.
— Не съм тъжна, Ваше величество. Просто мислех колко щастлива съм, че имам удоволствието да съм във вашата компания в такъв прекрасен ден.
Кралят я целуна по върха на главата, след което разроши косата й така, както го бе виждала да прави с Чарли и Джейми.
— Не, Амеран, аз съм щастливецът.
Тя му се усмихна отново и се вгледа в тъмния му прочувствен поглед за последен път, след което се обърна и се заизкачва бавно по стълбите, като правеше усилие да гледа само напред, защото, ако хвърлеше поглед назад, сигурно щеше да изостави намеренията си.
В навечерието на заминаването на Грей Амеран говори много малко по време на вечерята им от страх да не се провали и да си признае всичко. Подобно на нея Грей извършваше само движенията, необходими за поглъщането на храната от това богато угощение, което бе организирано от готвача в техния апартамент по настояване на краля. Няколкото думи, които си размениха, спокойно можеха да бъдат думи, разменени между непознати… забележки за сочността на агнешкото, яркостта на слънчевата светлина през деня, очаквания дъжд през следващия ден, великолепния нов кон на краля.
Накрая с дълбока въздишка Грей стана от масата и издърпа Амеран върху скута си. Притисна я силно до себе си, но не чак толкова, че да й стане неприятно. Красивото й лице бе скрито сред дългите тъмни къдрици.
— Мога ли да кажа нещо, което не е било изречено вече? — попита меко той.
Амеран го целуна по главата.
— Действително, всичко е казано, и то много пъти.
— Ще ми липсваш. — Целувката, с която дари устните й, бе почти целомъдрена.
— Сърцето ми ще тъгува по теб.
— Както и моите ръце по теб — добави с усмивка той.
Амеран понечи да заговори, но вместо това реши да запази думите за себе си.
— Какво има? — настоя той. — Кажи ми какво има.
— Ако те помоля да направиш нещо за мен, ако много те помоля, ще го направиш ли? — попита тя, като го гледаше умолително.
— Ако е по силите ми, знаеш, че ще го направя. — Той я погали по бузата. — Но и двамата знаем, че нямам никакъв избор, освен да направя това, което заповядва кралят.
Амеран изстина в ръцете му.
— Но кралят не е заповядал Гидиън да те придружи.
Грей удари с юмрук по масата.
— Гидиън! Все Гидиън! За бога, Амеран, защо не можеш да го изхвърлиш от мислите си дори през последната вечер, преди да се разделим?