Едно момиче с уплашен вид, стиснало в ръцете си бебе, седна на някакъв пън отсреща. Бебето спеше, а момичето тихо хлипаше в опърпаното си одеяло.
— Не искам да тръгвам. Не искам — не спираше да повтаря с напевен глас тя, като се клатеше напред-назад. — Не ме карай да си отивам. Умолявам те. Никога няма да видим отново Англия.
Амеран се огледа. Нямаше никой друг наблизо, към когото момичето можеше да отправя молбите си, но въпреки това бе сигурна, че думите й не са предназначени за нея, защото то се бе втренчило със стъклен поглед в стълба до нея.
То започна да ридае неудържимо.
— Ани. Ани, къде си, бе, момиче?
Един едър мъж с филцова шапка с широка периферия и кърпа около врата приближаваше тромаво към тях.
— Накара меда се побъркам от притеснение, бе, момиче.
Бебето започна да хленчи.
Момичето го сграбчи за ръката и не искаше да го пусне.
— Моля те, Джон, хайде да си идем вкъщи сега. Моля те, у дома.
Амеран се опита да не гледа към тях.
— Натам сме тръгнали, Ани. Точно там отиваме.
Момичето тъжно поклати глава.
— Никога няма да стъпим в Чарлз Таун. Ще умрем, преди да стигнем там. Малката Мери също. Умолявам те, Джон, в името на всичко скъпо за теб, моля те, нека се върнем сега, докато е все още време.
Джон прегърна жена си с огромните си ръце.
— Онези сънища, които си имала, не означават нищо, Ани. Ние отиваме в колонията и ти се кълна, че ще създам добър живот за теб и малката Мери в Чарлз Таун, далеч по-добър, отколкото можем да се надяваме да водим някога тук.
Ани стисна силно бебето.
— Те ще ни убият — каза тя със зловещо спокойствие в гласа. — Те ще ни убият всичките. Няма да имат милост. Дори към бедното мъничко бебе.
Амеран отчаяно искаше да успокои момичето — да й каже, че всичко ще бъде наред, но не можеше, понеже нейните сънища й казваха същото.
— Съобщение за Лили Уоруик — извика един мъж, като се отдели от тълпата и зазвъня с някакво звънче. — Лили Уоруик. Съобщение за Лили Уоруик.
Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Знаеше, че е разкрита!
Като държеше здраво пътническата си чанта, Амеран си проправи път през тълпата след неуниформения митнически служител, който размахваше лист хартия над главата си. Тя разпозна няколко от моряците на „Феър Уиндс“, смесили се с останалите пътници, и се помоли да не я познаят под гнилите зъби и белезите.
— Аз съм… Лили Уоруик — каза тихо тя, като не искаше да привлича повече внимание върху себе си.
Бележката можеше да бъде само от Нел, реши тя, когато мъжът се обърна усмихнат към нея. Бяха изминали три часа, откакто се сбогуваха. Без съмнение Нели е забравила да й каже нещо или да й даде последен съвет за кутиите с бои и пудри в чантата. Със сигурност не я бяха хванали. Стори й се, че са изминали часове, преди да получи бележката в ръката си.
— Искаш ли да ти я прочета, момиченце? — попита офицерът, като докосна шапката си.
Тя поклати глава и се отдалечи от арката, където се бяха събрали повечето пътници, за да разглеждат товара и се разхождат насам-натам.
Не можеше да повярва на това, което прочете. Не знаеше дали да се почувства облекчена или разярена. Констанс я обвиняваше в открадването на брошката от диаманти и перли, която бе изчезнала преди няколко дни. И бе настояла да претърсят апартамента й.
Амеран смачка яростно бележката и я хвърли в кофата за пепел и сажди. Ако корабът не трябваше да отплава по пладне, тя щеше да се върне обратно в Уайтхол и да извие мършавия врат на херцогинята! Фактът, че иска да претърси апартамента й, можеше да означава само едно — че Констанс е скрила брошката там и е сигурна, че ще намери доказателството за своите обвинения.
— Пригответе документите си за проверка — надвика бръмченето на тълпата един друг митнически служител.
Пътниците започнаха да се нареждат в редица под свода.
Сърцето на Амеран започна да бие по-бързо. Нямаше връщане назад, нито дори за да защити името си. Щеше да се разправи с Констанс, като се върне в къщи.
Редицата се движеше непоносимо бавно, всеки документ бе внимателно проверяван. Един мъж не бе одобрен, друг получи шамар и бе изтеглен настрани с ругатни.
Най-после дойде ред на Амеран да представи документите си. Служителят й се усмихна с тъжна усмивка, изпълнена със съжаление заради грозния й външен вид.
— Значи си била прислужница при госпожа Гуин, така ли? — попита той, като внимателно разглеждаше документите й.
— Да, сър, такава бях.
Тук се казва, че пътуваш за Чарлз Таун, за да заживееш с господин Брок Клемънс.