Да, сър, той е моят чичо. Той и леля ми Джейн ще ме вземат при тях. Нямам си никого, както разбирате.
Той сгъна документите и й ги върна.
— Сцената загуби много, когато госпожа Гуин се оттегли от театъра — каза той доста дружелюбно.
— Тя е чудесна дама, сър.
Зад себе си дочу хихикания.
Служителят отново отправи една тъжна усмивка към нея и я побутна да върви.
Амеран забърза по палубата. Още бе твърде рано, за да си позволи да въздъхне облекчено. Забърза по трапа наред с другите пътници, като се опита да се смеси сред тях.
Точно тогава видя Грей да крачи по палубата в посока към нея. Тя уви още по-стегнато шала около главата си. Не смееше да погледне към него, защото въпреки че лицето й бе неузнаваемо, той щеше да разпознае любовта, която струеше от цялото й същество.
Грей се спря само на няколко стъпки от нея. Почти можеше да се пресегне и да го докосне. Как копнееше да направи точно това!
Тя очакваше да я повика по име, да я смъмри и сгълчи, и да я върне в Уайтхол. Когато той не направи нищо такова, крадешком погледна в негова посока.
Грей не гледаше към никого. Стоеше наведен над парапета и гледаше над палубата.
Сърцето й го зовеше. Тя знаеше, че присъства в мислите му и че тази вглъбеност му причинява огромна болка. Усещаше как се измъчва и употреби всичките си сили, за да се въздържи да не протегне ръка да го успокои. Скоро, много скоро, когато Англия остане далеч зад тях, тя ще го направи.
Повечето от мъжете, жените и децата, които се качваха на борда на „Феър Уиндс“ на път за Чарлз Таун, се бяха надвесили над перилата, викаха и махаха на семействата и приятелите си долу. Амеран се погрижи да се смеси с тълпата, без да маха специално на някого. Скоро загуби своя любим от погледа си. Не много далеч можеше да чуе плача на бебе и гласа на жената, която умоляваше своя мъж да се върнат обратно.
Загърмяха мускети, затрещяха оръдия и се надигнаха радостни възгласи, защото се вдигаше котвата.
Амеран изрече тиха молитва. Нейното пътуване бе започнало!
След три дни, прекарани в морето, Амеран се чувстваше така, сякаш сърцето й ще се пръсне на парчета. Дните бяха дълги, нощите още по-дълги. Всеки път, щом зърнеше Грей, сърцето й крещеше онези думи, които устата й не можеха да изрекат. Колко жестоко бе да мълчи, като знае, че тя е причината за отчаяното изражение на лицето му. Изкушението да се присъедини към него, докато той гледаше някъде над тъмните, люшкащи се вълни, бе толкова силно, че почти не можеше да му устои. Изпитваше такава гордост всеки път, когато го видеше да се приближава по палубата с ръце зад гърба и да издава заповеди на хората си.
Самотата, страхът и несигурността от това, което им предстоеше, бяха сплотили пътниците още след първата нощ, когато всички бяха лежали на долната палуба върху тънките сламеници. Майките пееха нежни, приспивни песни на своите деца, докато мъжете обсъждаха приключението, което предстоеше. По-големите момичета си разменяха клюки и се кикотеха, докато техните братчета си разказваха истории и играеха на разни игри. Спокойното доволство от тази първа нощ, през която всички бяха спали дълбоко, бе нарушено от риданията на жена и успокоителните думи на мъжа й.
Всичко на всичко бяха тридесет и двама — всички пътуваха за страната на мечтите и неограничените възможности, — шестима свободни мъже със своите жени и още осем деца, и осем слуги, три от които бяха млади жени на около нейната възраст. Останалите пътници бяха наемници, задължени да служат за по пет години на господарите си от Чарлз Таун, които им бяха платили за пътуването до обетованата земя.
Всеки път, когато капитанът на „Феър Уиндс“ издаваше някакви нареждания или съобщения, те биваха разпространявани от Гидиън. На пътниците бе позволено да се хранят след екипажа и да се разхождат по палубата сутрин, следобед и вечер, ако позволяваше времето. Ясно се даваше да се разбере, че контактът с екипажа е нежелателен. Афра Харелсън, слугиня на семейството на господин Хенри Уодел, се бе сближила още първия ден с един моряк на име Джейсън Конарн и на втория ден съобщи на своя господар, че възнамеряват да се венчаят.
Първия път, когато Гидиън посети пътниците през нощта по стаите им, той насочи фенера си право в лицето й и Амеран бе сигурна, че я е познал въпреки почернените зъби и белезите от шарка. Но той бързо бе отвърнал погнусен поглед от нея и бе насочил вниманието си към Джуел, най-симпатичната слугиня. Когато Джуел се измъкна навън от стаята, след като всички останали бяха заспали, Амеран бе сигурна, че знае къде отива, и я съжали, защото момичето си нямаше представа в какво се забърква, като се захваща с Гидиън. А през следващата нощ, когато Гидиън повика най-близката й приятелка Алисън, на Амеран й стана още по-тъжно за Джуел. Горката Джуел прекара цялата нощ, хлипайки върху сламеника си.