— Трябва да ви помоля да слезете долу — долетя висок глас зад тях.
Амеран подскочи. Не смееше да се обърне. Този глас й беше познат.
— Идва буря. Ще бъдете в по-голяма безопасност по, каютите си. Трябва да тръгнете веднага — нареди заповеднически и настойчиво Грей.
Мартин хвана Амеран за ръката.
— Разбира се, капитане.
Амеран държеше шала си плътно омотан около лицето си. Не смееше да погледне Грей в очите.
Почти можеше да чуе биенето на сърцето му, когато минаваше забързано покрай него с усърдно обърната на другата страна глава. Как копнееше да се протегне и да го докосне, да го погали с ръка по бузата, да усети плътта му до своята още веднъж, но не можеше.
Дишането й се регулира едва когато се присъединиха към другите, но дори и тогава тя все очакваше и се вслушваше за звука от тежките ботуши на Грей, който идва да я разобличи, и гласа, изискващ обяснение.
Мартин я потупа по ръката, преди да я остави и да отиде при мъжете.
— Помисли за това, което казах, скъпа Лили. Бихме могли да живеем добре заедно.
Тя извърна лице. Не можеше да го погледне, защото той със сигурност щеше да забележи срама, изписан върху лицето й.
Бурята продължи два дни и две нощи. Нощта нямаше край, а денят нямаше начало. Вятърът шибаше платната. Небесата се бяха продънили. Дъждът се изливаше като из ведро по палубите.
Две денонощия „Феър Уиндс“ бе подхвърлян безмилостно насам-натам от бушуващото море. На всички им се струваше, че са загубени. Повечето пътници чувстваха, че идва краят на света. Някои извисяваха гласове в молитви към Бога за помощ, други зовяха смъртта и търсеха спасение на душите си. Децата не можеха да се успокоят, а виковете на майките не секваха.
Голямата каюта, където бяха затворени заселниците, миришеше на повръщано, страх и напомняше за смъртта. В каютата цареше жега, а смрадта от телесни отпадъци бе задушаваща.
Амеран се страхуваше за живота на Грей толкова, колкото и за своя собствен. Тя неведнъж съжали за решението си да придружи своя любим в изпълнението на задачата си. Като знаеше колко загрижен бе за нейната безопасност, се радваше, че не е проявила слабост и не му разкри присъствието си. Когато се разбра, че един офицер е бил ударен от гръм, тя започна да се бори с необходимостта да се качи горе и сама да се увери, че Грей е още жив, а после, когато до нея достигнаха думите, че мъртвият мъж не бил офицер, а каютен прислужник, тя се почувства виновна от това, че изпита такова облекчение. Сякаш един живот бе пожертван в името на друг.
След това, на третия ден от началото на бурята и на седмия ден от отплаването им, морето се успокои и слънцето проникна през облаците и блесна с ярка светлина. Възхвалите към всевишния бяха неспирни, но натрапчивият ужас от това, че може да последва някоя друга буря, безмълвно съпътстваше радостта на всички. Хората имаха огромна нужда от пресен въздух и слънчева светлина, и когато чиракът на старши кормчията слезе долу да съобщи, че могат да се качат на палубата, деца и възрастни без разлика се втурнаха към горната палуба с облекчен смях.
Този ден вечерята им от осолено свинско, ряпа и препечен хляб им се видя като кралска гощавка за Деня на благодарността.
Тази нощ, много след като всички си бяха легнали на сламениците и последното бебе бе спряло да хленчи, Гидиън слезе долу да потърси Джуел.
— Доведи Алисън със себе си — каза той на Джуел, като насочи светлината към лицето й.
— Още е болна от бурята — му каза Джуел. — За какво ти е? — нацупи се тя. — Не ти ли доставям удоволствие колкото две жени?
Гидиън се засмя.
— Ти наистина си повече от това, с което мога да се справя. Имам други планове за Алисън.
Джуел тихо се изкикоти.
Амеран слушаше с плътно затворени очи на съседния сламеник, като се преструваше на заспала.
— Искам я за капитана — каза сериозно Гидиън. — Кой остава? Афра?
— Тя вече се измъкна за среща с нейния Джейсън. Те ще се женят в Чарлз Таун.
— Глупаци — изсъска Гидиън. — Капитанът отчаяно се нуждае от развлечение. Налегнала го е голяма меланхолия.
— Бих била щастлива да ви правя компания и на двамата — прошепна Джуел.
— С него не деля нищо.
— О, нараняваш ме. Само се заяждам, Гидиън.
— Доколкото си спомням, не ти е неприятно да ти причиняват малко болка. — Той тихо изруга. — Няма ли някоя друга жена, която да дойде с теб?
— Лили е единствената, която остава и е без съпруг, но тя изобщо не става за твоя капитан. Зъбите й са изгнили, а лицето й цялото е в белези от шарка.
Гидиън се изкиска.
— Не са лицето и зъбите тези, които доставят на мъжа неговото най-голямо удоволствие. Вземи я.