— Аз също, любов моя. Аз също. — Краката й се сключиха около хълбоците му и тя го привлече към себе си. Усещаше трептенето на слабините му.
— Бях глупак, глупак — промърмори той във врата й. — Абсолютен глупак, за да помисля, че изобщо мога да те оставя.
— Сега сме заедно и единствено това има значение. Заедно, сега, най-накрая, най-после — стенеше в косата му тя.
Той вдигна лицето й до своето с почти свиреп поглед.
— Никога, никога няма да се разделим отново.
Треперещите й крайници се впиха в него с отчаяние. От устата му се изтръгваха една след друга въздишки на удоволствие. Дишането им се учести, сякаш вътре в тях пърхаха хиляди току-що пуснати на свобода птички. Периодично я разтърсваха спазми и тя се чувстваше сякаш запратена далеч, далеч, откъдето нямаше връщане.
Грей потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, докато и той получи дългоочакваното удовлетворение. Целуна я нежно и после повдигна главата й с момчешка усмивка на лицето си.
— Щом и двамата сме още тук, то това не може да бъде сън, нали? Няма да изчезнеш от ръцете ми при появяването на първата светлина на зазоряване?
Амеран се засмя. Пръстите на ръцете й танцуваха в косата му.
— Ще ти припомня за това на сутринта, когато ме накажеш, че съм предприела такова опасно пътуване.
Усмивката му в миг се изпари и тя моментално съжали за думите, които току-що бе изрекла.
— Опасностите в морето са много — тъжно каза той. — Бурята бе нищо в сравнение с това, с което тепърва можем да се сблъскаме: пирати, испански военни кораби, урагани… — Той положи глава между гърдите й с въздишка. — Срамувам се от огромната радост, която изпитах от нашата среща, защото по-скоро бих умрял сам, отколкото да те подложа на невъобразимите жестокости, които можем да срещнем по пътя си.
— О, не изпитвай срам, Грей. — Тя обърна лицето му към себе си и нежно го погали по бузата. — Усещай само любовта, която споделяме, и щастието от приятната ни среща.
Той се притисна до нея с пламенна непоколебимост.
— О, как се моля да не те изложа на опасност.
— Никога не мога да бъда изложена на опасност, докато съм с теб.
В този момент Амеран не изпитваше никакъв страх от неизвестното, а единствено радост, по-голяма от всички други радости, породена от това, че отново лежи в ръцете му.
— „Феър Уиндс“ е най-чудесният кораб и той не би могъл да има по-прекрасен командир от моя лорд Карлайл.
Накрая на лицето на Грей изгря усмивка.
— Моля се да оправдая твоите очаквания.
Тя се сгуши в него, а ръцете и краката им се преплетоха така силно, че щеше да им бъде трудно някога да се освободят един от друг.
— Ще ги оправдаеш, мили мой. Никога не си ме разочаровал.
И започнаха да вървят отново към сладкото единение на съществата си в едно. Още веднъж тя му се отдаде напълно, както и той на нея, и когато страстта и нежността стигнаха още по-големи висоти, двамата разбраха, че независимо какви опасности им предстоят, заедно могат да победят.
Вратата към каютата на Грей се отвори точно когато неподвижният мрак започваше да се оттегля, давайки път на ранната утринна приглушена светлина.
Амеран се скри под завивките, когато леглото бе облято от бледата светлина. Не можеше да сбърка тази самодоволна усмивка.
Грей изруга своя втори командир, като му нареди:
— Вън, Гидиън. Вън!
Гидиън се ухили.
— А, доволен съм, че сте успели да намерите време за почивка от любовното си страдание, което ви извади душата, откакто сме напуснали пристанището.
— Вън! — извика Грей с тон, който не допускаше неподчинение.
Гидиън подигравателно отдаде чест.
— Да, капитане. Можете да изразите признателността си по-късно, когато й се наситите.
Амеран дочу злорадия му смях да се разнася по целия коридор. Този мъж я плашеше много повече, отколкото каквато и да било предстояща опасност в морето.
Грей притегли Амеран по-близо в ръцете си.
— Ти трепериш, Амеран.
Това зловещо чувство отново я обхвана.
— Нямам му доверие — каза тя, все още трепереща. — Кара кръвта ми да се смразява.
Грей въздъхна тежко, но за първи път не й възрази в защита на Гидиън.
На следващата сутрин, когато Амеран се срещна лице в лице с мъжа, който претендираше да бъде най-довереният и предан другар на Грей, тя не побягна, а, напротив, смело посрещна слисания му поглед.
— Добро утро, Гидиън. — Тя стоеше пред него облечена като слугинята Лили, но върху зъбите й вече нямаше черни петна, а по лицето нямаше белези от шарка.
Ухилената физиономия на Гидиън, когато намери своя командир все още с жена, се смрази.