— Не разбирам — каза той с любезни думи, но с втренчен поглед.
Грей не вдигна поглед от таблиците, които разглеждаше.
— Имали сме много пътници без билет на борда на „Феър Уиндс“, но не така хубави. Не сте ли съгласен, капитан Хорн?
— Изглежда, никак не ви е приятно да ме видите — каза тя на Гидиън с подигравателен тон.
Изпълнените им с омраза застрашителни погледи се срещнаха. Гидиън се насили да се усмихне, но това не беше радостна усмивка. Той седна върху един сандък.
— Просто съм изненадан, това е всичко. Вие сте последният човек, когото очаквах да видя.
Грей вдигна поглед от картите. Не се усмихваше.
— Благодаря ти, че ми я доведе снощи. Натъжаваше ме мисълта, че почти се бях лишил от очарователната й компания. Още веднъж искам дати изкажа своята искрена благодарност.
Гидиън гледаше така, сякаш още не можеше да повярва на очите си.
— Белезите? Зъбите ви?
— Всичко се дължеше на една актьорска чанта, пълна с фокуси — отвърна тя, като тръгна към Грей и постави ръце на раменете му.
— А, Нел Гуин — каза с презрение Гидиън.
Грей се протегна да хване ръката на Амеран.
— Аз не харесвах тази жена, но намирам, че мнението ми за нея напоследък доста се промени.
На лицето на Гидиън се появи странен поглед, предназначен само за нея, такъв, който я накара да потрепери много по-силно, отколкото в студен зимен ден.
Гидиън тръгна бавно към тях, като се разсмя. Той тупна Грей по гърба.
— Ти наистина си късметлия, приятелю. Никога не съм оставял такова впечатление у жена, че да се откаже от всичко и да ме последва.
Усмивката на Грей бе предназначена само за Амеран.
— Със сигурност съм най-щастливият човек сред живите.
Гидиън посегна към ръцете им. Когато Амеран не пожела да му даде своята, той я хвана.
— Наистина съм щастлив за вас двамата. — Гидиън направи поклон и намигна. — Продължете срещата си. Аз ще се погрижа за нуждите на кораба.
Веднага щом си отиде, Грей обхвана талията й със силните си ръце. Той зарови брадичка в тъмните й къдрици. Амеран мълчеше. Идването на Гидиън бе развалило радостта от това, че отново се бе събудила в ръцете на Грей. Той, изглежда, усети причината за нейното мълчание.
— Бих искал да те убедя, че Гидиън не мисли злото на никого от нас. — Усмивката му изразяваше търпение. — Ами ако се окаже, че е съвсем верен и предан, както открито заявява?
— Това никога няма да се случи.
Грей я стисна.
— Тогава, ако си права, ще ти позволя да се радваш на своята победа, защото поражението ти не би ми дало повод за празнуване.
Той все още не я пускаше.
— Бих желала да намеря начин да те убедя, че обвиненията, които отправям към Гидиън, не са просто афектирани думи на една ревнива жена, която мълчаливо насърчава разрушаването на братската връзка.
Грей я целуна лекичко по устата.
— Убеден съм, че наистина вярваш в това, което си се накарала да вярваш. — На лицето му се появи усмивка. — И точно тази буйна любов, която изпитваш към мен, ме кара да те обичам още повече.
Амеран сгуши глава върху гърдите му. Времето, прекарано заедно, бързо приближаваше към своя край. Намериха се само за да се загубят отново. И никога не бяха разбирали така ясно и с такъв страх това, както в този миг.
Грей я задържа за дълго в ръцете си.
— Нямам друг избор, освен да изпълня задълженията си на кораба — каза той с натежало сърце. — А подозирам, че и ти трябва да дадеш някои обяснения на новите си приятели… Лили.
Не й се искаше да го пусне, но знаеше, че трябва. Той беше капитанът на „Феър Уиндс“ и хората му чакаха неговите нареждания, а не тези на Гидиън.
— Кажи ми — настоя Грей, като затягаше шпагата около кръста си.
Тя бавно се усмихна.
— Досега не е ли станало ясно, че не мога нищо да скрия от теб?
Дяволито веселие заигра в очите му.
— Не си ли се изкусила да станеш госпожа Хиърфорд и да заживееш в една великолепна къща на най-високия хълм в Чарлз Таун?
За момент мислите за Гидиън бяха изместени встрани. Тя го ритна на шега.
— Ти си подслушвал?
— Признавам си.
Амеран се засмя.
— Горкият Мартин. Страхувам се, че привлекателността ми се заключава единствено в белезите и гнилите зъби.
14
Амеран се беше отпуснала в хамака, опънат между два стълба на носа на кораба, и се наслаждаваше на топлия, лек полъх на вятъра, който галеше лицето й.
Англия бе останала далеч назад. Плуваха в тропически води и корабът се движеше бавно, за да избегне кораловите рифове, които почти се подаваха от повърхността на океана. Понякога моряците се завързваха през кръста и се хвърляха през борда, за да поплуват в топлата вода. Онзи следобед, когато тя и капитанът на „Феър Уиндс“ седяха на носа, Грей й разказа историите за Бахамските острови, които бяха точно пред тях. Той говори дълго за розовите пясъци на плажовете и робите-корабокрушенци, които бяха превърнали малките острови в свой дом. Двамата заедно се радваха на играта на делфините, лудуващи сякаш специално за тях.