Тръгна по палубата бавно, на пръсти, като постоянно се натъкваше на разкъсани платна, счупени мачти и бимсове. Навсякъде беше осеяно с трупове на моряци. Герисън, Питман, боцманът Фипс, Уорнър, Джесъп, Джонсън, Бийнбридж, Мариън и още много други, на които тя не знаеше имената. Всички бяха повалени от врага.
Амеран не можеше да приеме за реалност този ужас. Сигурно това беше нощен кошмар. Започна да се моли да се събуди, но съзнаваше, че това е невъзможно. Беше истина, страшна действителност, от която не можеше да избяга.
Сетивата й се притъпиха. Повече не усещаше гнилата миризма на кръв и опустошение. Ушите й останаха глухи за виковете и смеха, идващ отдолу. Знаеше само, че още стиска ножа в ръцете си, защото от време на време долавяше проблясъците на острието в ранния утринен здрач, макар че пръстите й не усещаха перлената дръжка.
Имаше нещо много странно и особено в убитите мъже и тя отначало не разбираше какво беше. Но колкото повече трупове виждаше, толкова по-ясно й ставаше, че хората на Грей не бяха паднали в бой. Те не бяха се опитали да си послужат с оръжието си за отбрана. Нито пък бяха изненадани изневиделица. Екипажът беше безжалостно изклан от тези, чиито тела не се търкаляха между избитите.
Амеран бързо разгледа лицата, като търсеше това на Грей. Неговото тяло не беше тук. Може би има надежда!
Неизвестно колко време беше прекарала между мъртвите тела, когато чу смях, студен брутален смях, идващ от пиратския кораб. Тя се наведе и тръгна към борда. Прилепена към една дъбова бъчва, тя се заслуша. Дочу гласове и разпозна тези на Гидиън и на Грей. Той беше жив! Не беше изчезнал!
— Ти си глупак, Гидиън — извика Грей. — Никога няма да се изплъзнеш от наказанието за това ужасно престъпление.
Смехът на Гидиън беше тих и язвителен.
— Не, ти си глупакът, добри ми лорде Карлайл. Ти скочи право в ръцете ми и сега си капитан без кораб и без екипаж.
Амеран внимателно подаде глава. Едва се сдържа да не извика името на Грей. Ризата му бе обляна в кръв. Лявата му ръка висеше безжизнено покрай тялото. Трябваше да отиде при него, трябваше да го спаси, но как?
При тях имаше и трети човек, слаб като скелет, с бронзова кожа и почти гола глава, върху която висяха само няколко кичура коса отзад. Неговите хора стояха от едната му страна, а привържениците на Гидиън — от другата.
— Когато кралят научи за твоето вероломство, ще изпрати цялата флота срещу теб. — Грей каза това със спокоен глас, който не издаваше нито страх, нито ярост.
Но Амеран долавяше неговата тревога и отчаяние. Това режеше сърцето й като с нож. Неговата болка беше и нейна болка. Даже и в този жалък вид, Грей стоеше изправен и горд, с величие и достойнство.
— Кралят! — отвърна Гидиън. — Какъв достоен крал е седнал на престола на Англия. Кралят е толкова зает със споровете си и обвиненията срещу папистите от другата страна на Ламанша, че няма да намери време за твоето спасение. Много е късно за теб, лорд Карлайл, и скоро, много скоро, ще стане късно и за твоя крал.
Мъжът с плешивата глава най-после проговори. Думите бяха произнесени на английски, но с испански акцент.
— Убий го и да свършваме с това. Ако не можеш, аз ще го направя. Обеща ми жени за моите хора, а на мен — злато и оръжие.
— Всичко с времето си, капитан Монкес, всичко с времето си. — Усмихвайки се, Гидиън надигна зеленикавото шише, което държеше в ръка, и отпи голяма глътка. — Имам намерение да изпълня моята част от сделката, когато бъда готов. Ясно ли ти е?
Монкес издърпа бутилката от ръката му.
— Казах ти, че преди два дни се натъкнахме на оня уелски дявол при Горда Кей. Нямам желание да кръстосваме саби с него. Не и докато оръжието не бъде на борда ми.
Грей се опита да се усмихне.
— Имате основание да се страхувате от капитан Били Блиц. Той набързо ще се справи с вас и вашите главорези.
Монкес се нахвърли върху Грей с нож в ръка. Викът на Амеран замря в гърлото й. Грей беше в смъртна опасност, а тя не можеше да му помогне с нищо. С нож над главата, тя тъкмо се приготви да се покатери на реята и оттам да скочи на другия кораб, когато чу острите думи на Гидиън.
— Не! Не искам още неговата смърт. Нека първо пострада малко.
Монкес отпусна бавно ръката си.
— Какво ще искате да направя, сър? Да му отрежа пръстите един по един? Да му откъсна проклетия език? — Той се изсмя. Острието на ножа се плъзна по куртката на капитана и преряза едно след друго златните копчета. Като стигна c ножа между краката му, спря. — Или да започна оттук, какво ще кажеш?
Грей не се помръдна и заговори спокойно.
— Не бъди страхливец, Гидиън. Не оставяй капитан Монкес да ти върши работата. Вземи си сабята и се бий с мен достойно като мъж, какъвто претендираш, че си. Докажи, че заслужаваш да командваш „Феър Уиндс“.