Развързал Съби възела, сипал му половината зрънца и Питето, ухилен до уши, ги занесъл в къщи и ги заключил в сандъка. След това почнал да обръща двора. Изкопал си фасуля, магданоза, гьозума, извадил един ред чимшир, отсякъл две вишни и една стара праскова да не хвърлят сянка, почистил, подравнил, посял ги и зачакал да поникнат.
Днес да поникне лещата, утре да поникне, минала неделя, две, три, месец, два — бря! И дъжд валял доволно, и слънцето пекло, и кокошка не пропусна да влезе там, а няма и няма!
— Чичо! Чичо Събчо бе! Какво беше това семе, та си не подаде главата бе! — заоплаквал се един ден Питето. — Принадѝх се да чакам, а то не ще и не ще.
А Лъжлив Съби бърше чело с каскета, хитрите му очички мигат и дума кротко:
— Хм… че кой го знае бе, Питенце? Кой знае какво се е случило! Уж торно и обработено място, уж, както пише в писмото, го направи, а пък… Кой знае?
И като помълчал малко, подсмихнал се само с крайчеца на левия си мустак и без да дига глава, добавил:
— Да не би нещо да си сбъркал бе, момче? Да не си заровил зърната с главата надолу например, та да са поникнали пак, ала вместо да изскочат нагоре, да са поели стъблата им надолу в земята, а? И това го има, аа!