— Здравей, Мон. Да ти представя бившата си жена Натали. Натали… Серве Мон.
Серве стисна дългата хладна ръка и седна на крайчеца на скамейката.
— Добър вечер.
— Добър вечер, господине. Интересувате ли се от проблема за издръжката?
Серве вдигна вежди.
— Не особено.
— Жалко. Понеже точно това е темата на разговора ни с бившия ми съпруг, а той ви покани на нашата маса с намерението да го отклони в друга посока. Но тъй като съм дошла дотук, за да говоря единствено за това и за нищо друго, съжалявам много, че ще трябва да ви отегча.
Несбит си играеше с чашата си „Гевюрцтраминер“. Беше блед, с тъмни кръгове под очите.
— Натали работи в Министерството на финансите — довери той на Серве, като че ли това обясняваше всичко.
Серве кимна. Жената му се видя красива. Той стана.
— Радвам се, че се запознахме, госпожо.
— Аз също, господине. Сигурно друг път ще можем да си поговорим повече.
— С удоволствие. Желая ви приятна вечер.
— Благодаря, подобно.
Несбит го изпрати с поглед, като корабокрушенец, гледащ след кораб, който не е видял сигналите му за помощ.
На другата сутрин Серве се отби в архива. Люс Бертло се беше качила на една табуретка и търсеше някаква папка.
— Добре ли спахте, госпожице?
— Господин Мон! Обикновено въобще не се виждаме, а сега — всеки ден. Как да го разбирам?
Серве се заозърта свенливо.
— Не знам.
— Срамувате ли се?
— Май че да.
Тя слезе с папката и я сложи на бюрото си.
— Безразличието ти ме учудва. Искаш ли да дойдеш да си го вземеш довечера?
— В колко часа?
— В единайсет. Мисля, че ще съм свършила.
— Окей. Да донеса ли нещо?
— Цветя ли?
— Може и салам.
— Каквото искаш. Я ми кажи, ти не прави ли репортаж за една дама на име Клод Ландр? „Синемонд“ ми иска снимки, а не мога да намеря нищо. При това съм сигурна, че ги видях в лабораторията.
— Да, правих наистина, но беше частно. Негативите са у нея. Мога да й ги поискам, това сигурно ще я интересува.
— Приятелка ли ти е?
— И още каква! В училище си търкахме гащите в един и същи…
— Хайде, изчезвай!
Клод го посрещна разчорлена, с размазан грим по очите, останал от предната вечер. Изгледа го смаяно, без да продума.
— Ти луд ли си да ме будиш по това време?
— Часът е десет и половина и славата е пред теб.
— Славата ли?
— Мога ли да вляза?
Беше си подала само главата през открехнатата врата. Отмести се и той влезе. Беше гола, само с долнище на пижама и с шалче от „Ермес“ на врата.
— Така ли спиш?
— През зимата си слагам вълнен шал.
— Права си. Човек не знае кога ще му излезе късметът.
— Искаш ли кафе?
— Това е добра идея.
Седна на разхвърляното легло и зърна един дебел ръкопис на килимчето до краката си.
— Това новият ти филм ли е?
— Имам страхотна роля: седем сцени, сто и двайсет реплики.
— И колко думи?
— Още не съм ги броила.
Той прелисти сценария.
— Криминален ли е?
— Да, нещо от сорта на „последния удар на царя на апашите, който вече е стар и трябва да си напълни джобовете, преди да отиде да прекара последните си дни във Флорида заедно с любовницата, кучето и спомените си“.
— Ти ли си любовницата?
— Да. Между другото, ролята не е лоша. Бенвил ще е режисьор.
— Значи няма да струва.
— Не твърдя обратното, но ролята не е лоша. Все още ли го пиеш с четири бучки?
— Да.
— Заповядай.
Подаде му чашата и запита:
— Кажи ми сега, защо ме събуди в ранни зори?
— „Синемонд“ иска твои снимки.
Тя запали цигара и седна до него с чаша в ръка.
— За корицата ли?
— Разбира се.
— А името ми?
— С едър шрифт, петсантиметрови букви.
— Това е интересно. Предполагам, че искаш негативите.
— Точно така, ако обичаш. И престани да ме съблазняваш.
Тя му се усмихваше, облегната на лакти, в поза, която особено подчертаваше гърдите й.
— След първия път не вярвах, че някога пак ще се видим, знаеш ли?
Той поклати глава и стана.
— Ще ми дадеш ли негативите?