— Даа. Слушах ви внимателно. Изненадан съм. Бях разбрал съвсем друго. Виждах нещо по-просто и по-… отчаяно. Отдавах студенината на творбата ви на липсата на опит. Но вече не съм толкова сигурен. Ще прочета отново пиесата от гледна точка на това, което ми казахте току-що, и после ще поговорим пак.
Серве стана.
— Значи се разбрахме.
Месала ги изпрати до вратата. В коридора той хвана неочаквано Серве за ръката.
— Ако ще работим заедно, ще трябва да ме подкрепяте. Помислете върху това, важно е.
Серве го увери, че ще помисли.
Карл и Серве изпиха по едно кафе, преди да се разделят.
— Какво ще кажете? — запита Карл.
Серве вдигна рамене.
— Не знам.
— Аз пък мисля, че го спечелихме. Добре направихте, че му говорихте така. Следващия път бъдете по-твърд.
— Как така?
Карл се усмихна неопределено.
— Ще видите. Разкажете ми за Надин Шьовалие. Познавате ли я?
— Не.
— Смятате ли, че е добра актриса?
— За ролята — да.
— Добре. Възможно е, много слабо я познавам. Знаете ли, че Месала вече ми беше говорил за пиесата. Нищо не бе разбрал. Струваше му се, че става дума за някаква история с едипов комплекс, разбирате ли, при жената. Много фройдистки е настроен. Това е болестта на нашето време. Вашите обяснения го изненадаха и сега ще размисли. Той не е глупак, уверявам ви.
Карл му подаде ръка.
— Довиждане, Жером.
— Всичко хубаво, Карл.
Започваше да вали. Карл вдигна яката си и излезе от кафенето тичешком, поклащайки се тромаво. Два метра по-нататък се подхлъзна по мокрия тротоар, изгуби равновесие и изведнъж се сгромоляса. Изправи се под безразличните погледи на минувачите и се отдалечи, с цъфнало на гърба на бежовото му палто петно.
Серве изчака дъждът да поспре, за да стигне до колата си. Поколеба се за миг, сетне тръгна към агенцията. Всички си бяха отишли. Мина през „Флор“, но не намери нито един познат. Тогава реши да отиде пеша до улица Верньой.
Люс Бертло го изгледа, без да се усмихва.
— Прието е в такива случаи да се звънне един телефон.
— Знам. Заета ли си?
— Да.
— Жалко.
Канеше се да си тръгне, когато тя го дръпна за ръката.
— Влизай, глупчо.
Той затвори вратата след себе си. Както обикновено всичко беше грижливо почистено и подредено в миниатюрното апартаментче. Люс беше облечена в стар пуловер и овехтял панталон. Не бе гримирана.
— Какво мога да направя за теб?
Серве се замисли.
— Хайде да идем да вечеряме.
— Да идем — съгласи се тя. — Но не съм нито облечена, нито гримирана, нито сресана.
— Ще те почакам.
Люс сви рамене.
— Щом искаш.
Седнал на леглото, Серве я наблюдаваше как се гримира, как реши дългите си руси коси, как си избира костюмче и блуза от тесния гардероб. Малко по малко раздразнението, което му бе останало от разговора с Месала, изчезна.
— Обърни се за момент.
Той се обърна с гръб, за да може тя да се съблече.
Когато поръчаха вечерята и ордьоврите вече трябваше да пристигнат, Люс извади от чантата си един флумастер и започна да рисува върволица от човечета по книжната покривка.
— Ще ми кажеш ли сега защо ме покани? — Тя продължаваше да гледа надолу.
— Просто така. Трябва ли да има причина?
— Мисля, че да. Но може би се лъжа. Какво стана с пиесата?
— Не ми се говори за това.
— Така ли? Колко души знаят за нея освен мен?
— Никой не знае.
— И не си ме поканил, за да говорим за нея, така ли?
— Не.
Тя се усмихна недоверчиво и се зае да рисува голо тяло — някаква дългокоса жена с огромни гърди. Ордьоврите пристигнаха. Люс остави флумастера и взе вилицата. Серве забеляза бързите й, точни и все пак много женствени движения.
— Какво става в агенцията? — запита той.
Тя вдигна глава и потопи сините си очи в неговите.