— Порт д’Орлеан! — съобщи Жак.
Колата заобиколи паметника, издигнат в чест на маршал Льоклер, и пое нагоре по булеварда със същото име. Надин разтърка очи и с удоволствие загледа осветените витрини, неоновите светлини и малко след това храбрия и симпатичен Белфорски лъв. Вече не й се спеше. Дойде й наум, че не я чака никакъв договор и че нещата отиват на зле. Филмът „Утре ще видим“ не бе донесъл желаните от продуцентите печалби и те, както и колегите им, отдаваха вината за това отчасти на играта на актьорите. Наистина, оставаше й телевизията, традиционно убежище за залязващите „малки имена“. Колкото до театъра, най-добре беше да не разчита вече на него след пиесата на Пюкло.
— Последна спирка. Не мърдай, ще дойда да те поема.
Тя остана неподвижна, докато Жак заобикаляше колата. Той се наведе, за да й помогне да слезе. Ала щом се раздвижи, болката в гръдната кост я прониза и тя тихо изстена. Надяваше се, че не я е чул. Хлопна вратата и я хвана под ръка. В същия миг ги заслепи силна светлина, идваща от една кола, паркирана от другата страна на улицата. Изумен, Жак направи една крачка, сетне се обърна.
— Какво беше това?
Надин вдигна рамене.
— Електронна светкавица. Хайде, ела.
Влязоха в сградата. В асансьора Надин се замисли за нещо.
Когато половин час по-късно Серве отвори вратата на гарсониерата си, телефонът звънеше.
— Скъпи приятелю, от два дни се опитвам да се свържа с вас.
Беше Месала.
Домът на режисьора не се бе променил с нищо — все същата зловеща бърлога, където се сервираше все същото турско кафе в същите старинни чаши. Ала Месала изглеждаше по-жизнерадостен и по-малко разположен да говори празни приказки в отсъствието на Карл.
— Препрочетох няколко пъти пиесата ви, Жером. Поработих върху нея и мога да ви кажа, че сигурно ще излезе нещо.
Той запази театрално мълчание и продължи:
— Вече имаме театър. Завчера говорих с Катан, той е съгласен.
Луи Катан, бивш член на театралното дружество на „Комеди Франсез“, от десетина години ръководеше „Комеди дьо л’Етоал“.
— Харесва ли му пиесата? — запита Серве.
Месала вдигна рамене.
— Не е в това работата. Неговият театър е като хотелска стая — плащаш и ползуваш. Той никога не финансира нищо. Да речем, че като има предвид пиесата, актьорите и режисьора, ни отстъпи сцената си при приемливи условия. Той, разбира се, не познава Карл, но Надин Шьовалие го заинтересува, а пък аз съм поставял при него една пиеса на Олби, която постигна доста голям успех. И все пак ще имаме някои проблеми. Катан е затънал в дългове, трябва да връща огромна сума на фирмата, която поддържа афишните колонки. Значи налага се да се погрижим за рекламата със собствени средства. Но да не отиваме толкова надалеч. Следващия път, когато видите Надин Шьовалие, кажете й да ми се обади. А през това време аз ще се опитам да намеря някой художник по декорите, който няма да ни разори.
— Но аз не я познавам.
Месала остави бавно чашата си и го погледна.
— Моля?
— Не познавам Надин Шьовалие.
— Но аз мислех…
Месала прекара пълната си ръка по челото.
— Много неприятно. Аз мислех, че е чела пиесата и се е съгласила. Трябва веднага да се свържем с нея.
— Добре, аз ще го направя.
— А сега на работа.
Месала разгърна ръкописа на първата страница и започна да чете. Всеки път, когато някоя реплика не му харесваше, спираше, клатеше глава, сетне продължаваше. Колкото повече напредваше четенето, Серве се изпълваше с убеждението, че „Вечерна среща“ е най-нелепата драматична творба, която някой някога е създавал.
Надин запали десетата си цигара за деня, отбягвайки нежно-укорния поглед на Жак, и отново зачете сценария, който й бяха донесли с пощата в единайсет часа. Напразно се опитваше да разбере как подобна „боза“ бе могла да получи аванс от 300 000 франка в очакване на касов успех. Написан от един млад актьор, познал славата в щастливите времена на Новата вълна, който впоследствие бе напълно забравен, сценарият описваше мръсните любовни приключения на студент и графиня в някакъв средиземноморски курорт. Студентът непрекъснато заемаше големи суми от графинята, унижаваше я публично при първа възможност и по всякакъв повод, а от време на време спеше с нея в полунощ на частния плаж на хотела. Графинята отвръщаше на всичко това с мрачно съгласие, сякаш убедена, че мъчителят й е изпратен от неизбежна историческа сила, за да я накара да изкупи някакъв грях, но не неин, а на самото й обществено положение. Надин току-що бе прочела една поучителна сцена, в която нещастната аристократка научаваше с набожна радост, че любовникът й я е заразил със сифилис.