Тя погледна към сметките, които се трупаха по мокета (още не бяха купили мебели освен легло и табуретка), и се зачуди дали няма да й се наложи да приеме ролята на графинята. Телефонът иззвъня.
— Да?
— Госпожица Надин Шьовалие, ако обичате.
— Кой се обажда?
— Жером Боа.
Тя се намръщи. Не познаваше никого с такова шие.
— Аз съм.
— Така ли?
Той замълча.
— Обаждам ви се по повод на една пиеса, написана от мен, която ще бъде поставена от Лоран Месала. Ще мога ли да се срещна с вас, за да поговорим?
Надин се замисли дали все пак няма да успее случайно да се спаси от мъките на сифилитичната графиня.
— Да, разбира се. Кога искате?
В асансьора Серве направи грешката да прочете напосоки няколко страници от ръкописа си. Сториха му се толкова слаби, че за малко не се върна обратно. Отвори му един мъж. Серве позна в него човека, когото бе видял с Надин пред театъра — тъй наречения Жак.
— Аз съм Жером Боа, имам среща с госпожица Шьовалие.
— Да, заповядайте.
За втори път Серве влезе в белия апартамент. Забеляза леглото в единия край на голямата стая, купищата книги, табуретката.
Надин беше седнала на мокета, облегната на стената, с някакъв ръкопис в ръка. Изгледа го с учудване — спомняше си, че го е виждала някъде, но не знаеше къде и кога.
— Извинете ме, че не ставам, но не съм още напълно възстановена от акробатичните си изпълнения по пътя.
— Моля ви се.
Той се поколеба за миг, сетне клекна и остави ръкописа си, без да изпуска актрисата от очи. Не беше гримирана. Дългите й руси коси бяха сресани съвсем наскоро и блестяха. Виолетовият пуловер подчертаваше стройното й стегнато тяло.
— Едно уиски?
Серве се стресна — беше забравил за Жак.
— Не, благодаря.
Надин продължаваше да го гледа, мъчейки се да разпознае това лице, което смътно й напомняше за някого.
— Ти ще пиеш ли нещо? — запита Жак.
Тя поклати глава и посочи ръкописа.
— Значи ми носите пиеса?
— Да.
Жак дискретно се отдалечи. Серве извади пакет цигари от джоба си и ги подаде на актрисата. Тя прие и той стана, доближи се до нея, сетне клекна отново, за да предложи запалката си. Срещнаха погледи над пламъчето. Очите й бяха замислени. Серве изпитваше неясна болка. Доядя го на нея за това, че никога не го бе разочаровала, за това, че отговаряше точно — поне физически — с всяко свое изражение, с всяко свое движение на образа, който той носеше в мислите си.
— В пиесата има три действуващи лица — обясни Серве, когато се върна отново на мястото си, на метър от нея. — Един мъж, жена му и любовницата му.
„Стил театър на булеварда — мина през ума на Надин, — ето какво иска да ми пробута.“
— Мъжът е човек, който лъже сам себе си и го съзнава. Събира заедно любовницата си и жена си, за да унищожи или да спаси най-доброто от себе си — онова, което смята, че дава на любовницата си.
„Стил театър на булеварда с психологически оттенък — рече си Надин, — това е по-добре, но няма да донесе нито грош. Трийсет представления и пълен салон с гратисчии.“
Тя протегна ръка.
— Мога ли да я погледна?
Серве й даде ръкописа и тя го прелисти. После, без да вдига глава, неочаквано каза:
— Вие идвахте да гледате пиесата на Пюкло и не я харесахте.
— Да, вярно е.
— Сега си спомних.
Тя затвори ръкописа.
— Добре. Ще ви се обадя, когато я прочета. Казвате, че Месала ще я поставя, така ли?
— Да. Познавате ли го?
Тя направи едва забележима гримаса.
— По име. А театърът?
— „Комеди дьо л’Етоал“.
— Така ли? Катан ли финансира постановката?
— Не, Карл-Хайнц Цимер.
— Не съм го чувала.