Серве се приближи до сцената, където Соланж и Надин говореха тихо. Когато го видяха, веднага млъкнаха и се обърнаха към него.
— Ето го виновника за всичко — рече Соланж.
Надин стисна ръката му.
— Здравейте. Извинете ме, но съм много закъсняла.
Целуна Соланж по двете бузи, усмихна се бегло на Серве и излезе от сцената. Соланж хвана Серве за ръката.
— Да те черпя ли нещо за пиене?
— О, да — отвърна й той.
IX
Консервата „Говеждо варено“ имаше странен вкус. Лапад я поръси обилно с коняк и така му се видя горе-долу годна за ядене. Предложи от същото на Далила, ала тя не обичаше много коняк, та се поколеба за миг, сетне изгълта всичко с обичайната си припряност. Един час по-късно, когато Лапад се бе унесъл в една от честите си ежедневни дремки, без които не можеше вече, откакто почти бе престанал да се храни, Далила докосна леко ръката му с лапа. Тъй като той въобще не помръдна, тя тихо изскимтя. Тогава Лапад отвори едното си око.
— Какво има?
Опряна на леглото, Далила го гледаше. Видът й му се стори съвсем необичаен — очите й сякаш бяха хлътнали в орбитите си.
— Искаш да дойдеш ли? Хайде, ела.
Далила скочи на леглото, изтегна се и въздъхна. Двамата заспаха. Когато се събудиха след час, Лапад забеляза, че очите на Далила вече не се виждат. Бяха се скрили зад огромни гънки подпухнала кожа, които я обезобразяваха. Бърните й бяха неимоверно подути и висяха нелепо от двете страни на муцуната. Кучето тихо скимтеше и търкаше отеклото си рошаво чело в чаршафите.
— Много странно изглеждаш — рече Лапад.
Тогава усети, че собственото му лице го сърби и му е много трудно да държи очите си отворени. Отиде до огледалото и видя, че и неговото лице е отекло, че очите му са скрити под възглавнички от кожа, устните — надути и увиснали, бузите — надебелели и че по подобие на Далила кръглата му червена физиономия странно контрастира с мършавото му тяло.
— Искате ли да ви кажа нещо? — обърна се той към Далила. — Ние с вас си имаме проблем. Ще бъде добре да се прегледаме в някое здравно заведение.
Тъй като Далила нямаше нищо против, двамата тръгнаха на път.
Доктор Ж. Льо Коасийо бе уволнил медицинската сестра — апатична блондинка, обхваната от „гръден нарцисизъм“ (прекарваше по цели часове, затворена в банята, в съзерцание на гърдите си), та затова му се наложи през този съботен следобед да отвори сам на пациентите си. Изгледа учудено измършавелия мъж и рахитичното куче, които загрозяваха разкошната стълбищна площадка с облепени с червено кадифе стени. И на двамата очите бяха скрити под възглавнички от подпухнала кожа. Мъжът излезе напред.
— Аз и кучето ми — рече Лапад — имаме общ проблем.
Необяснимо защо, Жерар Льо Коасийо се сети за съпругата си, която бе избягала преди почти три месеца с един англичанин и кучето му — огромен, лигав боксер.
— Аз не съм ветеринарен лекар. Оставете кучето си в чакалнята.
Лапад поклати глава и заедно с нея се разклатиха многобройните възглавнички.
— И най-големият глупак би забелязал, че кучето ми и аз сме болни от една и съща болест.
— Не съм ветеринарен лекар.
Льо Коасийо си спомни, че кучето на англичанина се казваше Ендрю.
— Не искате ли да ни лекувате?
— Вас да, но не и животното ви.
Лапад леко залитна, хлъцна и се наведе към Далила.
— Хайде да го оставим тоя!
И си тръгнаха с гордо вдигнати, но още по-подпухнали отпреди глави.
Доктор Ришар Дюкру, по професия ветеринар, се бръснеше веднъж седмично, проклинайки целия свят и най-вече фирмата „Жилет“. Беше винаги рошав, с кръвясали очи, облечен в престилка с доста съмнителна чистота, и приемаше в една тъмна задънена уличка, недалеч от улица Муфтар, където наемаше от близо двайсет години възтясно и вонящо помещение. Отблъсквани от нечистотията на лекаря и на кабинета му, пациентите един по един го бяха напуснали, за да отидат при по-приветливи негови събратя, а грубото и нетърпеливо държане на ветеринаря само ускоряваше това масово бягство. Нещата бяха стигнали дотам, че в момента Ришар Дюкру лекуваше вече единствено собствените си животни — афганистанска хрътка, двама далматинци, папагал, фенек, две мишки, зелена жаба и един прилеп на име Албертин.
И така, той доста се изненада оная събота, когато в момента, в който си наливаше два пръста арманяк, за да започне добре следобеда, видя на вратата един мъж с куче, и двамата с ясно изразени отоци.