— Аз и кучето ми — каза Лапад — си имаме общ проблем.
Ришар Дюкру ги покани да влязат, взе чаша със съмнителна чистота от една прашна лавица и наля малко арманяк.
— За Албертин — каза той, подавайки чашата и вдигайки своята.
— За Албертин — повтори добросъвестно Лапад, преди да вкуси от питието.
Двамата мъже сръбнаха, мляснаха с език и преглътнаха. Лапад кимна одобрително.
— Не е лошо.
— Бива си го — съгласи се Ришар Дюкру.
— Коя е Албертин? — запита Лапад.
Ришар Дюкру посочи към една клетка, където прилепът спеше, увиснал на краката си, загърнат в нежните си черни криле.
— Има малко температура.
През това време Далила се запознаваше с жабока, който се остави да го душат само за миг, сетне скочи върху главата на кучето и се настани там с победоносен поглед.
— Жером е с благ характер — обясни Ришар Дюкру със задоволство.
После напълни отново и много внимателно двете чаши.
— За Албертин!
— За Албертин! — добави Лапад. — А пък ние…
— Уртикария — каза ветеринарят. — Какво сте яли?
— Консерва говеждо — отвърна Лапад. — Имаше много странен вкус.
— Даа — каза Ришар Дюкру. — Даа, даа…
Потри ръце, отвори едно чекмедже, за да извади спринцовка, друго чекмедже, където намери две малки шишенца с белезникава течност и игла за подкожна инжекция. Напълни внимателно спринцовката, драсна клечка кибрит, запали една бунзенова лампа и подържа иглата на пламъка.
— Какво е това? — запита Лапад.
— Десенсибилизиращо средство. След три часа вече няма да му има нищо. Хванете кучето.
Лапад хвана главата на Далила и я държа, докато ветеринарят инжектираше подкожно течността. Кучето въобще не реагира.
— Сега на мен — каза Лапад и вдигна ръкава си.
— Внимавайте — каза Ришар Дюкру, — не съм човешки доктор.
Лапад наля по глътка арманяк в двете чаши.
— За Албертин!
Самолетът се разтърси силно в момента на кацането, подскочи и спря в самия край на пистата.
— Браво! — каза Серве и разкопча колана си.
Възрастната дама до него поклати глава и пъхна между зъбите си бледолилава дъвка — двайсет и петата от излитането насам.
Серве издържа примирено формалностите на летище Орли, намери колата си на паркинга и тръгна по магистралата. Връщаше се от Пакистан, където бе присъствувал заедно с никоните си на кървави феодални боеве. Бе загорял, но от умора имаше торбички под очите.
Когато отвори вратата на гарсониерата на улица Фалгиер, телефонът звънеше.
— Мили ми приятелю, време е да поговорим, остават само осем дни.
Беше Месала.
Месала се страхуваше. Страхуваше се от пиесата, от критиката, от публиката. Боеше се, че в деня на премиерата може да вали, че времето може да е хубаво, че може да има стачка или може да няма, че критиците ще дойдат или няма да дойдат, че декорите няма да се харесат или ще се харесат, а може и прекалено много да се харесат, или пък ще паднат, че полицията може да забрани представлението, че директорът на театъра може да пусне прекалено дълга кинореклама през антракта, че афишите може да не са готови навреме, че някой може да ги закрие по погрешка с други, че…
— Забравете за земетресенията — добави Серве, който вече не можеше да гледа как Месала крачи из мрачното си жилище с чаша в ръка и покрити с неизменното килимче с ресни рамене.
Той изведнъж спря и погледна тревожно към Серве.
— Ненавиждат ме — каза тихо.
— Кои?
Месала вдигна рамене и отново заснова назад-напред.
— Критиците и… другите… подписал съм манифеста на триста и двайсетте.
— Тогава значи сте общо триста и двайсет ненавиждани.
— Има и още нещо.
— Какво е то?
Месала не отвърна. Прокара месестата си ръка по бледите си увиснали бузи и направи опит да се овладее.
— Има някои неща, които не можете да разберете — каза най-сетне той и погледна Серве като някоя млада майка, криеща от децата си причината за месечните си неразположения.
— Да, наистина — отвърна Серве. — За какво по-точно ме извикахте?
Месала взе от масата един екземпляр от пиесата и го прелисти.
— Трябва да направим някои промени в края на първо действие. Карл няма да може да се справи.
Серве запали цигара.
— Това е невъзможно.