Месала остави тъжно ръкописа.
— Остават само осем дни — повтори той с беззвучен глас.
После се стовари върху един пуф, стиснал в юмруци ресните на своята наметка-килим.
— Ненавиждат ме.
Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Серве вдигна никона и щракна. Месала се сепна.
— Какво правите?
Ала Серве вече си беше отишъл.
Нищо не можеше да се направи — от ноември насам мислите на Себастиен Щайнер все се въртяха около жена му, около следвоенните години, около дните и нощите на 47-а, 48-а, 50-а и оня зимен следобед, когато огромният ситроен бе съборил Мадлен Щайнер, бе я премазал и натрошил, бе я обезобразил и унищожил всред метален трясък и мирис на изгоряла гума. Себастиен Щайнер бе забравил за намерението си да пише книга, ръкописът спеше в едно чекмедже. Нощем отново играеше шах сам срещу себе си. Той премести замислено черния топ, ала забрави, че трябва да пази царицата си. Тя падна окървавена, с пазарска мрежа в ръка. Яйцата се затъркаляха по уличното платно, една консерва фасул с домати се блъсна в тротоара, а парче сирене „Бри“ спря в една локва.
От края на тази седмица в „Комеди дьо л’Етоал“ ще се играе пиесата на един млад драматург, на име Жером Боа. ВЕЧЕРНА СРЕЩА — споделя с нас режисьорът Лоран Месала, е пиранделовска по форма, но проправя път на нов тип психологически театър. В главните роли: Карл-Хайнц Цимер, Надин Шьовалие и Соланж Менар. Генерална репетиция на 5 декември.
Люс Бертло сгъна замислено вестника, сетне огради дебело съобщението с червено мастило и излезе от архива с броя „Франс Соар“ в ръка. Отнесе го на Мертол, който тъкмо разказваше подвизите си в Индокитай на една кльощава кандидатка за филмова слава.
— Това трябва да се отрази.
— Така ли? — отвърна Мертол без въодушевление.
Сетне прегледа набързо известието и отмести вестника настрани.
— Не струва.
— Да, но имам двама клиенти.
— Сериозно ли говориш?
Мертол я погледна недоверчиво, после записа в бележника си датата на генералната репетиция.
— Ще имам предвид.
Таксито спря пред „Комеди дьо л’Етоал“ четвърт час по-рано от предвиденото. Надин Шьовалие отиде до най-близкото кафене, петдесет метра по-нататък, и седна на бара пред чаша кафе. Беше десет часът сутринта. Бистрото бе почти празно. В дъното на салона брадат мъж ядеше порция яйца на очи. Две възрастни дами пиеха чай и си отбелязваха телевизионната програма в „Седем дни на малкия екран“. От известно време Надин не можеше да спи. Пукнатото ребро трудно зарастваше, а приспивателните, които Жак скъпернически й отпускаше, въобще не действуваха.
В десет и четвърт влезе в театъра през служебния вход, тръгна по един очукан коридор, който заобикаляше салона, и бутна вратата на фоайето. Застанал в полумрака до бара, Месала целуваше Карл-Хайнц Цимер. Надин отстъпи, пусна безшумно крилото на вратата, запали цигара, сетне отиде в салона. Там завари Серж, който разговаряше със Серве и Соланж Менар. Когато я видя, авторът стана и бавно се приближи — хладен и равнодушен. Тя отново си зададе въпроса какво ли ще й каже. Той я поздрави и тогава Надин забеляза, че изглежда също така уморен като нея въпреки пресния си загар.
— Няма ли го Месала? — запита той.
— Не.
Спогледаха се, без да се усмихват. Серве въртеше в ръце един никон, който висеше под шлифера му.
Надин наведе глава.
— Много ли сте зает в момента?
Серж и Соланж отидоха настрани.
— Не, защо?
— Ще ми трябва една нова снимка за програмата.
— Когато кажете. Утре?
— Да, много добре. Да речем към един часа, по време на почивката.
Той наведе глава. Тя се помъчи да види лицето му, сетне остави чантата и палтото си и се качи на сцената. Някъде хлопна врата и в салона се появи Цимер, метнал палто на ръка. Бършеше очилата си с парченце кожа. Здрависа се със Серве, кимна на Надин и на Соланж. Серж подреждаше сред новите декори мебелите или по-точно сандъците, които служеха за мебели. Най-сетне Месала дойде и репетицията започна.
Серве здравата се наскуча от началото до самия край. Диалозите му се видяха плоски, постановката — прекалено утежнена, актьорите — посредствени, а декорите — отвратителни. Ситуациите се навързваха без дълбоко осъзната причина, с неумолима баналност, и насочваха тягостно пиесата към нейния край. Играта на Соланж, по-рано бляскава и изпълнена с нерв, бе помръкнала. Карл декламираше без акцент, но напълно бездарно, а Надин далеч превъзхождаше другите с точната си, високотехнична, автоматична и бездушна игра. Докато на Соланж и на Карл смисълът на пиесата убягваше, Надин се справяше с лекота, ала с върховно безразличие, небрежно подавайки добре овладените реплики. Месала не прекъсна нито веднъж репетицията и накрая заяви, че е много доволен.