Мъжът се намръщи. Двамата му спътници и трите жени гледаха със зяпнала уста към бледия младеж с напевен акцент и сини безизразни очи. Серве бръкна в джоба си и стисна в юмрук връзката ключове. Наоколо цареше гробна тишина. Мъжът изгледа предизвикателно Карл от горе на долу.
— Какво искаш? — запита той накрая.
— Да ви уведомя, че ми е неприятно да влизам в съприкосновение с хора от вашата среда. Знаете ли, аз съм хомосексуалист от добро семейство и безкрайно много държа на нещата си.
Тримата мъже се спогледаха, вцепенени от изненада.
— Не ме ли разбирате? — продължи Карл. Светлината от неоновата лампа се отразяваше в кръглите му очилца и подчертаваше русия цвят на грижливо сресаната му коса. — Казах, че ми е неприятно да ви гледам и ми става лошо, когато се опирате в мен. Не обичам хората от вашата порода. Аз съм единствен син на влиятелно германско семейство. Баща ми е натрупал състояние по време на войната. Никога не съм работил от необходимост, независим съм, образован съм и съм ленив, а вие ме докоснахте с мръсните си пролетарски пръсти.
Мъжът пристъпи напред и сви юмруци. В очите му блесна искрица задоволство. Карл го гледаше отвисоко, небрежно увесил ръка на жилетката си и бръкнал с другата в джоба на панталона си.
— Хайде, идете да седнете — рече той, сочейки му мястото с глава — и друг път си помислете хубавичко, когато се доближавате до някой изискан човек.
Мъжът не можа да се сдържи и яростно изстена. Сграбчи реверите на „хубавото и много елегантно палто“ на Карл и се приготви да нанесе явно добре изпитан удар с глава. Ала вместо да го отбегне, Карл хвана двете му ръце за китките и бавно ги изви. Мъжът напъна всичките си сили, отвори уста и издаде гърлен звук. Дебелите му пръсти потрепваха в розовите гледани ръце на безучастния и достоен Карл-Хайнц Цимер. После започна да се задъхва, капчици пот избиха по челото и по носа му.
— Казах ви, мисля, че съм хомосексуалист — изрече Карл почти беззвучно. — Женчо, педал или с обратна резба… както казват у вас на ония типове, които с удоволствие пребивате в полунощ в някоя тъмна уличка.
Сетне пусна китките на мъжа.
— Хайде, махайте се.
Мъжът разтри ръцете си с внезапно почервеняло лице, не смеейки да погледне към другарите си. Единият от тях бе бръкнал в джоба си, но виждайки, че Серве прави същото, бе спрял дотук.
— Добре — каза мъжът. — Ще видиш ти.
— Е, хайде да видим — отвърна Карл със светско изражение.
Мъжът направи финт наляво и вдигна дясната си ръка със стегнати пръсти и изопнат палец, насочвайки удара към долната част на корема на противника си. Карл небрежно се наведе настрани и ръката се плъзна покрай ребрата му.
— Пак се допряхте до мен — рече той студено.
И му стовари два бързи и силни саблени удара в лицето, разцепвайки с първия горната му устна, а с втория — строшавайки носа му. От ноздрите и устата на мъжа бликна кръв и начаса обля цялото му лице. Той залитна, онемял. Глъчката в залата се смени с дълбоко мълчание. Келнерите стояха неподвижно, касиерът пушеше спокойно пръстената си лула. Явно тук това бе нещо обичайно.
Двамата спътници на мъжа не можеха да повярват на очите си и местеха изумени погледи от обезобразеното лице на приятеля си към елегантния Карл, в чиито белезникави и безизразни очи проблясваше някакво ново и странно вълнение.
— Много странно изглеждате — каза той. — Идете да седнете и се постарайте вече да не досаждате на богатите и културни хора.
Ако беше сам, мъжът щеше да се измъкне незабелязано и да потърси някакво обяснение пред приятелите си за състоянието на лицето си. Ала не беше сам. Затова направи нова глупост, като измъкна от джоба си автоматичен нож. Острието изскочи със звън. Мъжът държеше оръжието правилно, от долу на горе, стиснал здраво дръжката в дланта си и опрял палец в острието. Налетите му с кръв очи искряха от ярост и от страх. Карл седна изтънчено на края на масата, кръстоса крака и каза:
— Ето една ситуация, която би се понравила на Шилер.
После добави с цялото уважение на млад хайделбергски студент, който говори на възрастната си леля:
— Чели ли сте „Дон Карлос“?
Мъжът пристъпи напред, дъхът му свистеше между зъбите.
— Смелост! — каза Карл. — Това е само лош миг, който ще отмине.
Тримата мъже се нахвърлиха отведнъж върху него. Единият насочи ножа към корема му, а през това време другите двама се опитваха да го хванат за ръцете. Карл обезоръжи първия със силен саблен удар, последван от необикновено точен ритник, който строши пищяла на мъжа и го запрати на земята. Сетне загледа спокойно другите двама и се остави да го хванат. Бе смъртноблед, с полуотворена уста, с блеснали от омраза сини очи.