— Съществуват два вида покани — говореше Месала. — Тези, които се раздават на приятели, за да се пълни салонът през мъртвия период след генералната репетиция, и тези, които се пращат на организации и агенции, за да осигурят пробна публика. Довечера ще имаме зрители от втория тип. Те ще бъдат ограничени, но изпълнени с добра воля, ще искат да се посмеят и в по-голямата си част ще страдат от хроничен бронхит. Реакциите им ще бъдат променливи и искрени — почти на нивото на тези на група деца пред кукления театър в Люксембургската градина. Вече сте предупредени. Не правете нито стъпка, за да се доближите до тях, играйте си пиесата, дори и да чувствувате, че те гледат нещо друго. Най-вече не си въобразявайте, че разбирате какво искат от вас, и не мислете, че можете да им го дадете. Те не знаят, а и никога не са знаели какво искат. Само понасят. Ако се отклоните, макар и на педя, от пиесата, за да се доближите до тях, ще се озовете в пустиня. — И Месала посочи салона с пръст: — Пустинята, това са те. Благодаря ви за вниманието.
После излязоха от театъра — Месала с Карл, Соланж с Надин. Серве остана в същото положение. Асистент-режисьорът Серж говореше нещо с уредника, а един от работниците метеше сцената. Сетне те също си тръгнаха и на тяхно място дойдоха две чистачки, които свалиха калъфите от креслата и събраха фасовете. Най-после Серве стана и излезе навън. Реши да опита да хапне нещо.
В ресторанта имаше доста хора. В дъното на залата Месала разговаряше тихо с Карл. По-нататък, до вратата, Надин и Соланж чоплеха една доматена салата. Надин го видя и в погледа й нещо помръкна. Серве затърси свободна маса, като си мислеше с тъга за малкия ресторант на улица Фалгиер и за безмълвната, но сигурна компания на Себастиен Щайнер. Реши да си тръгне и се обърна така, че да не срещне отново очите на Надин. Неочаквано една ръка се пъхна в неговата и някой го прегърна през рамо.
— Къде така?
Серве се наведе над нервно усмихнатата Соланж и я целуна по връхчето на носа.
— Искаш нещо да ми предложиш ли?
Тя стисна пръстите му и каза:
— Нямаме време.
Той въздъхна. Соланж се опита да го заведе до своята маса.
— Ще дойдеш ли при нас?
Серве се обърна и видя Надин, седнала с изправен гръб, със сенки под очите, равнодушна и студена.
— Не съм гладен.
— Тогава пий едно кафе.
— Много си мила, но не искам. До скоро виждане.
Излезе от ресторанта, тръгна нагоре по улицата, стигна до колата си и седна зад волана. Отново заваля. Стъклата започнаха да се замъгляват, водата се стичаше по предното стъкло и барабанеше по покрива. Извади от жабката един никон и го зареди с високочувствителен филм.
Началото на пиесата бе обявено за девет часа, но в девет и десет, според спазваната от парижката публика традиция, зрителите все още влизаха в салона. Очевидно разпоредителят, който проверяваше билетите, имаше силно чувство за обществено благоприличие. Начинът, по който бяха насядали зрителите, свидетелствуваше за явна дискриминация. На първите редове в партера се мъдреха главно елегантни личности, примесени тук-таме с някой случен „интелектуалец“ в мръсна риза и с критичен поглед. На първи балкон и по задните редове на партера преобладаваха „празничните“ облекла, розовите и оранжевите манта, блузите на цветя, деколтираните рокли, откриващи тлъсти и бели гърди, напудрените лица изпод старателно направени на „трайно къдрене“ прически, свидетелствуващи за дълги часове, прекарани в тесни фризьорски салончета. На шепота от партера се противопоставяше пискливият кикот от първи балкон.
На втори балкон имаше един-единствен зрител — Серве. С фотографски апарат на колене, той чакаше от осем и четирийсет и пет. Вече бе заснел едно празнично пременено семейство, очарователна особа с вирнато носле и къса рокля, както и немощен старец, когото занесоха на ръце до креслото. Разгледа програмата и установи, че снимката на Надин Шьовалие е отпечатана наопаки заради графичното оформление. Прочете абсолютно непонятния текст, написан от Месала, чийто последен параграф го накара да се замисли.
Театър на мигновението, на мълниеносното и непосредственото, театър дълбоко интимен и интуитивен, прецизен по форма и гъвкав по съдържание — такава е творбата на Жером Боа, изразяваща едно недоволство, премного разпространено, за да бъде пренебрегвано, един социален недъг, чието невидимо присъствие е нещо като четвърто действуващо лице в това изключително и необичайно произведение, което поставих с голямо удоволствие. Желая на Жером Боа творбата му да срещне сред публиката същия дълбок отзвук, който предизвика у мен.