„Така поне човек знае за какво става дума“, рече си Серве и погледна часовника си за трийсети път.
Лампите угаснаха, уредникът удари три пъти и завесата се вдигна над празната сцена. Месала бе грижливо осветил декорите, намалявайки силата на прожекторите, умножавайки сенките и контражуровете. През прозореца светлините на града блещукаха в далечината, съвсем като истински. Входната врата се отвори и влезе Карл, последван от Соланж. Серве въздъхна облекчено. Беше се опасявал, че актьорите няма да успеят да възпроизведат както трябва пред публиката необходимото напрежение, и то от самото начало на пиесата. Ала Карл играеше със студен поглед и точни нервни движения, а Соланж затвори вратата след себе си толкова внимателно, колкото го изискваше ситуацията. Карл подаде първата реплика с превъзходно изпълнена фалшива лекота, издавайки още от този момент смущението на своя герой.
РЬОНЕ: Още я няма.
Съблече палтото си, остави го, после отиде и се облегна на рояла. Соланж остана до вратата. Двамата замълчаха. Сетне Карл вдигна глава и впери поглед в Соланж с неизразима злоба.
РЬОНЕ: Студено ли ви е?
МИШЕЛ. Не, защо?
РЬОНЕ: Още стоите с палто.
Замислена, Соланж се съблече и запита с точно толкова недоумение, колкото трябваше:
МИШЕЛ: Вече на „ви“ ли ми говориш?
Карл се поколеба за миг, сетне отвърна:
РЬОНЕ: Не.
Резкият му глас прекъсна последните шумове в залата — всички слушаха.
Това продължи около двайсет минути, след което интересът започна постепенно и упорито да спада, най-напред на първи балкон, а не след дълго и в цялата зала. Някакъв тип на третия ред направи всичко възможно, за да си изхрачи дробовете и се разбуха в нескончаем пристъп на кашлица, а една дама с шапка на първи балкон се зае да търси в най-сериозните реплики неподозирани комични отсенки и заиздава постоянно и тънко носово хихикане, което пък на свой ред предизвика всеобщ смях сред публиката. Серве видя как на първия ред един от зрителите се обърна с гръб към сцената, за да чете програмата си на светлината от прожекторите. В края на действието завесата се спусна пред шумяща и неспокойна зала, изпълнена с кихавици, кашляне, със скърцане на столове и непрестанен брътвеж. Чак тогава Серве осъзна, че не е направил нито една снимка.
През целия антракт остана на балкона, седнал в креслото си също така неподвижно, както Пюкло, когото бе наблюдавал няколко седмици по-рано. Чувствуваше се по-самотен, по-откъснат от всички и по-озлобен, отколкото би могъл въобще да си представи. Изведнъж замечта за някоя пустинна пещера на самотен остров, за монашески живот в компанията на опитомена чайка или на делфин приятел, където щеше да напише студени и безмилостни творби, които никой никога нямаше да прочете. Ала това разнежване бе неочаквано прекъснато от появата на двойка пришълци, които излязоха на балкона и веднага спряха. Жената бе облечена в безформена рокля — също като тялото й, а от двете страни на сплескания й нос мигаха малки, мъртвешки изцъклени безцветни очички. Мъжът се потеше в кафеникав вълнен костюм, лицето му бе на червени петна, косата — като четина, челото — набраздено от дълбоки бръчки, изразяващи едновременно плахост и жлъч. Двамата се спогледаха, после се обърнаха към Серве.
— Объркали сме се — каза мъжът. — Бяхме долу.
— Мислиш ли? — отвърна жената, загледана с любопитство в Серве.
На Серве изведнъж му се дощя да се разсмее. Хвана никона, фотографира ги набързо и им каза:
— Благодаря!
Първото действие определяше отношенията между героите и постепенно разкриваше психологическата обрисовка на характерите в подкрепа на темата. Семейната двойка и тяхната гостенка взаимно се измерваха, опипваха, правеха си невярно звучащи признания, после се отмятаха от думите си и вместо тях изпадаха в още по-лъжливи, още по-неубедителни откровения. Сред тая плетеница от невероятни твърдения проблясваха сухи и резки фрази — понякога банални, понякога незавършени, в които се забелязваше неволна искреност. Натрупвайки тези моменти до самия край на действието, Серве бе довел развитието на играта до същността на темата. Нагледният урок можеше вече да започне, ала имаше опасност психологията на героите да не издържи и теорията да изпепели човешкото присъствие, като киселина, оставяща след себе си само скелети — нетрайни личности, неуспели да се защитят от намеренията на своя създател, терзани от неговата воля, докато не се превърнат в безплътни и променливи абстракции. Не без притеснение Серве дочака вдигането на завесата за второто действие.