Ако през първото действие зрителите не бяха пожелали да се заинтересуват от двойствените, но привидно банални отношения на героите, то през второто нещата се промениха поради открития упадък на тези отношения чрез словесни изблици, неочаквани мълчания и издайнически обрати в поведението. За изясняването на своите идеи Серве се бе спрял на драматичен похват, лишен от всякакви обяснения и откровения. Поведението на героите не се наблюдаваше отстрани, то се чувствуваше и теоретическият замисъл на автора можеше да бъде проумян от зрителя само посредством анализа на авторовото недоумение пред държането на трите действуващи лица и пред привидните им душевни пориви. Тъкмо тук, според Серве, бе силата на пиесата, тъй като той се бе стремил да избегне каквото и да е разграничаване от публиката, карайки я да преживее една концепция чрез собствените си реакции, за да я осмисли още по-добре. Тази вечер част от намеренията на автора трябваше да се осъществят по необичаен начин. Зрителите следяха с интерес развитието на действието, бяха напрегнати, внимателни… и абсолютно недоверчиви. Приемаха нереалното поведение и отношения на героите, без ни най-малко да успеят да си ги обяснят. Драматичният похват изпълняваше превъзходно ролята си, без обаче да задействува втория процес — на анализа. Известно време зрителите бяха смълчани и доволни, сетне започна да се забелязва известно раздвижване, признак на смайване и недоумение: сподавен смях, шушукане, резки обръщания по столовете и многозначителни въздишки. На всичко това актьорите отвръщаха с ожесточено вживяване в пиесата. Карл се бе затворил здраво в образа си и изживяваше прекалено жлъчно емоционалните си скокове; Надин, която видимо не срещаше някакви особени трудности, издаваше вълнението си, забравяйки да поддържа силата на гласа си, който на моменти се чуваше едва до десетия ред; Соланж се поддаде на натиска на публиката за около десет минути и с всеки изминал миг ролята й се изплъзваше все повече и повече, докато Надин не се възползува от една сцена, където трябваше да й говори по-отблизо, за да й вдъхне увереност и самообладание с ледения си поглед и дългите си слаби ръце.
Развръзката наближаваше — Серве я очакваше с голямо любопитство. Според сценария героят на Карл — неуспял музикант, трябваше да седне на пианото, за да изпълни една прелюдия — единствената творба, която въобще някога бе композирал. Серве искаше произведението да бъде силно, кратко, богато на реминисценции (Карл Орф, Рахманинов или нещо от тоя род), но в същото време достатъчно красноречиво, за да изрази жестоко подиграната и опозорена поради духовна слабост творческа воля. Карл, който се занимаваше с музика, бе оповестил, че композицията ще бъде от самия него, но че ще я изпълни чак на първото представление с публика. Не без колебание Месала се бе съгласил.
И очакваният миг дойде. Соланж, гостенката с разбити намерения, със смъкната маска, по-жалка дори от двамата съпрузи, хранили надежда, че ще почерпят от нея сили, за да продължат нататък, стоеше на вратата, с палто в ръка. Надин, съпруга прекалено снизходителна към мъжа си и прекалено взискателна към себе си, размишляваше до прозореца върху този нов провал, а Карл беше седнал до пианото и не виждаше вече нищо друго освен себе си — раздробен на хиляди частици, пръснати като късчета счупено стъкло. Вдигна бавно ръце над клавишите, смъртноблед и напълно безчувствен, като сомнамбул.
Серве вече бе имал възможност да се убеди, че Карл-Хайнц Цимер не прави никога нещата на половина. Караше колата си с грубото умение на професионален състезател, биеше се със студената резултатност на трениран командос, дори от почерка му, който Серве бе видял на един плик, лъхаше педантична точност. Под несръчните му салонни маниери се криеха освен блестящия ум — много опасен, понеже подхранваше една болезнено изострена чувствителност, с която живееше в идеално съгласие — редки способности за всякакъв вид ръчен труд.
В шест такта Карл доказа, че има техниката и слуха на виртуоз. Свиреше без изящество — главата му бе на няколко сантиметра от клавишите, а лактите — вдигнати и разперени настрани. Творбата му бе изпълнена ту със злокобен трясък, ту с възторжен подем, който срещаше някаква невидима преграда и се удавяше в тъмни водопади, навяващи мисълта за унищожение и смърт. Зрителите посрещнаха тоя музикален щурм с недоумение, изживяха заедно с Надин и Соланж мълчанието, което последва, и останаха така до окончателното спускане на завесата. Ръкопляскаха вяло, без въодушевление.