— Ама сериозно?
— Не се шегувам.
Соланж се смееше весело и буйно го притискаше в обятията си — млада и щастлива.
— Иди веднага да го кажеш на Надин. Малко е особена тази вечер.
— Особена ли?
— Да, не знам какво й става.
Серве се отдръпна, за да я погледне по-добре, и съзря в очите й почти майчинска загриженост.
— Какви ги дрънкаш?
— Иди при нея, глупчо.
Серве изкачи стълбите, тръгна по коридора и точно когато вдигаше ръка, за да почука на вратата на гримьорната, си спомни, че е оставил Люс в залата. Веднага се върна, отиде в партера, но там нямаше никой. Излезе във фоайето, заобиколи групичките разговарящи, огледа опашката пред гардероба, но не успя да намери Люс. Нямаше и помен от нея — нито в преддверието, нито навън, между редицата от таксита, сред разотиващите се двойки, в гълчавата на пожеланията за „лека нощ“. Постоя за миг бездеен, после отново се втурна в театъра, ала на входа го спря един контрольор.
— Затворено е, господине.
— Трябва да се видя с един човек зад кулисите.
— Тогава минете отзад, господине.
Серве пак излезе, заобиколи театъра и тръгна по дългия коридор, който водеше към гримьорните. Завари Месала сред група зрители — чуруликащи жени и сериозни дългокоси младежи с очила. По-нататък Карл и Соланж говореха с приятели.
Спря пред гримьорната на Надин и почука. Никой не му отговори. Почука отново — пак нищо. Тогава влезе. Стаята бе празна — Надин Шьовалие си бе отишла.
Дълго стоя така неподвижен, загледан в тоалетната маса, където я бе видял да пудри лицето си, в паравана, където бяха висели дрехите й, в ограденото с телеграми огледало, където тя бе забелязала отражението му. Накрая затвори вратата, махна за поздрав на Месала, Карл и Соланж и излезе от театъра.
Седна зад волана и се отправи към Монпарнас, стигна до улица Рен, реши да се върне и направи голяма обиколка, за да мине през улица Варен. Ала и там не спря и в един часа след полунощ остави колата на улица Фалгиер. Изкачи бавно стълбите, метнал никоните през рамо, спря на площадката на втория етаж, за да си запали цигара. Сградата му се стори прекалено тиха, сякаш наемателите го чакаха със затаен дъх да мине. Автоматът угасна и той пипнешком намери ключа. Пред вратата го чакаше Надин Шьовалие.
XI
Облечена в светъл, втален шлифер, с разпуснати по раменете дълги руси коси и изсечено от отвесната бяла светлина лице, тя стоеше облегната на стената, опряла едната си ръка на вратата — напълно невъзмутима. Без да каже дума, Серве извади от джоба си ключа, превъртя го и се отдръпна, за да й направи път да мине. Тя спря в средата на стаята, с ръце в джобовете, и хвърли бегъл поглед към мебелите, книгите, дребните украшения наоколо. Серве остави никоните в едно кресло и тръгна към кухнята.
— Кафе?
Тя кимна.
— Ако не ви затруднява.
С гръб към нея, Серве пусна топлата вода, изплакна две чаши, включи чайника. През това време тя разкопча едно по едно копчетата на шлифера си, нави грижливо колана, пъхна го в единия джоб, поколеба се за миг и сложи всичко върху апаратите на Серве. После отиде до прозореца и остана там, погълната от гледката: запусната триажна гара и докъдето поглед стига, блещукащи пресичащи се коловози.
Серве премести една ниска масичка, придърпа кресло, сложи двете чаши и захарницата на малка тенекиена табличка, безвкусно изрисувана от някакъв покорен от Мон Сен Мишел художник.
— Готово!
Надин се обърна, погледна към чашите и вдигна глава.
— Дойдох, за да ви кажа, че не харесвам пиесата ви.
— Така ли? — отвърна Серве и й посочи креслото с ръка.
— Исках да ви го кажа… още преди.
Тя отпи глътка кафе и му се усмихна бегло.
— Кафето ви е хубаво.
— Благодаря.
— Но това не означава, че не съм готова да си платя за всичко. Просто ви излъгах, когато говорихме първия път.
Серве бъркаше кафето си и замислено я гледаше. Навън някаква кола рязко спря.
— Исках да работя — продължи тя, — имах нужда от това. Дори и с Месала, дори и с онзи другия ненормален. Разбирате ли, не казвам, че е слаба. Просто на мен не ми харесва. Вече съм играла в слаби пиеси, а и всичките ми филми бяха слаби, но не е там въпросът. Вашата пиеса е много добре замислена, изразява съвършено схващанията ви. Но аз не ги споделям, отказвам да ги споделя. И все пак страхувам се, че може би сте прав и точно затова не я харесвам. Вашата пиеса е пълна с обяснения за човешките слабости, но в нея няма нито едно извинение за тях. Бездушна е и… въобще…