Току-що бе прочела вестниците, донесени от Жак.
— Тръгнал си е.
Жак кимна и си наля втора чаша кафе.
— Какво стана с филма на Видор? — запита Надин. — Хубав ли беше?
Жак се поколеба — опитваше се да не си спомня за него.
— Да, доста хубав.
Надин го погледна. Стори й се, че не е много приказлив и дори малко мрачен. Искаше й се да поговори малко с някого, за каквото и да е. Изтегна се в леглото и се замисли за ръцете на Серве.
Доктор Барьой беше млад, плешив и сух.
— Делириум тременс. Направи три кризи. Последния път го намерихме по пижама в кафене „Флор“. Черният му дроб е ей такъв! — Той направи изразително движение с ръка, после сви рамене: — Предполагам, че е знаел какво прави. Ще ви заведа при него.
Серве последва лекаря през лабиринт от коридори, злокобни и мрачни колонади, обширни и влажни дворове. Най-сетне стигнаха до зала с олющени стени, където бяха наблъскани като сардели много легла. Серве с мъка разпозна Лапад — необикновената му слабост, прежълтялото лице го правеха почти неузнаваем. Поздрави Серве с обичайната си усмивка в ъгълчетата на устните.
— Здравей, Омбре… Готвя се да пукна за сметка на държавата. Прави ми удоволствие — те самите си го искаха. Паразитите умират колективно! Я погледни само насам! — И той посочи наоколо с широко движение с ръка. После продължи: — Това не се харесва на добрия доктор, малко ми се муси. А ти как си, приятелю?
Серве кимна.
— Добре съм. Какво става с теб?
Лапад сви рамене.
— Една малка подробност: хвърлям топа. Случва се и в най-добрите семейства. Напълно в реда на нещата е един социалист да си отиде за сметка на данъкоплатците, нали? Разните му там жалки пъпчиви чиновници и бабички с дребни спестявания са ми платили и леглото, и доктора, и лекарствата. Не е ли вълнуващо, а?
— Не чак толкова — каза Серве.
— Ама моля ти се, драги мой, трябва да се възхитиш от социалната справедливост в действие.
Той потръпна от главата до петите и се отпусна изнемощял на възглавницата. Гласът му стана по-глух.
— Но колкото и да е вълнуващо всичко това — продължи той, — за друго съм те повикал в тая воняща дупка. Видя ли оня дядка там?
И посочи към един бял неподвижен старец, чието легло бе от другата страна на централната пътека.
— От три дни вече е така — не мърда. Казах на сестрата, а тя не иска и да знае, твърди, че дишал. И въпреки това страшно се изнервям, като го гледам, че не мърда.
Лапад протегна слабата си като на скелет ръка, взе една чаша и отпи глътка вода.
— Тревожа се за Далила.
— Кучето ли?
— Точно то. Сигурно има седмица, откакто не е яло нищо. Можеш ли да се погрижиш за него?
— Да.
— Голям човек си, да знаеш!
Той млъкна с помътнели очи, очевидно успокоен. После се усмихна.
— Кажи ми нещо за вселената.
— Пак ли?
— Да, знам, това е само лош момент, който ще мине. — И добави: — Човек не трябва да надживява грешките си, това е отвратително. И все пак винаги си отиват най-добрите.
Леглото се разтърси на няколко пъти от силни спазми.
Серве установи, че Лапад се смее.
— Добре казано, а?
Серве кимна.
— Винаги си бил веселяк.
Лапад го погледна втренчено с безжизнения си поглед.
— Няма да ме съжаляваш, нали?
— Само не дрънкай глупости. Плащам от години на Общественото осигуряване. Нямам намерение да го избивам на чувства.
Лапад се изкикоти одобрително.
— Значи ти си ми платил последното питие! — После вдигна чашата и добави: — Бистра водица!
Двамата се разсмяха. Една сестра, която минаваше наблизо, ги погледна студено. Лапад й се опули.
— Ключът е при портиерката. Помниш ли къде живея?
— Да, много добре. Не се тревожи.
— Мога ли да пукна спокоен? — запита Лапад.
— Можеш — отвърна Серве.
— Много дълго продължи — каза Лапад, после изгуби съзнание.
Серве излезе от залата и потърси лекаря.
— Още колко ще бъде така?
Доктор Барьой повдигна рамене.
Портиерката имаше жълтозелено лице, безцветни коси и воднистосини очи, както го изискваше професията й. Облечена в черна престилка на ситни бели детелинки, с провиснал кок и тройна набрашнена брадичка, тя живееше, задръстена от наслагани един върху друг бретонски мебели, заедно с един дебел високомерен котарак на име Орас. Когато качваше пощата, беше чула много добре стенанията на кучето в апартамента на Лапад и знаеше, че той не си е вкъщи, понеже бе видяла как го откарват с линейката. Ала тъй като Далила на няколко пъти се беше опитвала да изпрати Орас на оня свят, портиерката реши, че страданията на кучето са работа на провидението, и остави на времето да свърши всичко. Затова идването на Серве не й се хареса.