Както обикновено Орас я предупреди за предстоящото посещение, като скокна живо, с възмутено изражение, и отиде да се изтегне презрително зад завесите на стаята.
— Господин Лапад, ако обичате.
Алфонсин Льошаню, чието тренирано ухо би зарадвало който и да е оториноларинголог, се направи на болна от хронична глухота, придружена от почти пълна слепота. Серве повтори въпроса си и чукна няколко пъти по остъклената врата. Госпожа Льошаню се сепна убедително, изправи се с мъка, сложила ръка на кръста си, който бе в идеално състояние, и открехна вратата на жалките си владения.
— Няма го… прибраха го в болницата — каза тя с пресипнал от острите цигари и силната ракия глас. После добави: — Трябва да се каже, че беше крайно време.
— Да го приберат ли? — запита Серве.
Тя поклати тъжно глава.
— Идвам да взема кучето.
— Значи така. — Очевидно не беше очарована от тази новина. Подсмъркна шумно и добави: — Най-добре ще е да го оставите там, където си е.
— Ама моля ви се — възрази Серве, — нали сме членове на Дружеството за защита на животните! Трябва да си помагаме! Бъдете така добра и ми дайте ключа.
Когато бутна вратата, Серве очакваше, че ще бъде посрещнат с радост и облекчение, ала завари дълбока тишина. В апартамента цареше неописуема мръсотия, мебелите бяха потънали в прах, подът — осеян с разхвърляни дрехи. От кухнята се носеше миризма на гнило и кранът на чешмата неумолимо капеше. Кучето беше в стаята, легнало неподвижно на леглото. Козината му бе изгубила блясъка си, а ребрата отчетливо се виждаха изпод ужасно изпънатата кожа. Дишането му почти не се усещаше. Серве го обърна и се опита да го събуди. То се дръпна, оголи зъби, изръмжа и се протегна. После с мъка пристъпи, когато Серве го сложи на крака. Серве намери каишката, вдигна животното на ръце и го отнесе в колата.
Когато стигнаха на улица Фалгиер, Далила обходи апартаментчето с треперещи крака, сетне безуспешно се опита да скочи на леглото. Нямаше сили. Серве й сложи месото, което беше купил по пътя, ала тя дълго го души и изяде само половината, лочейки шумно вода след всяка хапка. Накрая падна уморена до леглото, въздъхна дълбоко и заспа. Серве я остави и се върна в агенцията, където Мертол го смъмри, че е излязъл, без да се обади. Едва успя да отиде навреме на насрочената среща с Клод Ландр — новата изпълнителка на главната роля в бъдещия филм на Жан-Луи Льору.
— Я гледай ти! — каза Серве. — Това е същата, която искаше да ме накараш да снимам без филм.
— Не зная за какво говориш — отвърна Мертол. — Побързай, че ще те чака в шест у тях.
— Все още ли живее на улица Ломон?
Мертол погледна в бележника си.
— Няма такова нещо. Улица Турнон двайсет и девет, третият етаж.
— Още по-добре! — каза Серве.
Закопча шлифера си, метна през рамо фотографската чанта и тръгна към вратата, но изведнъж спря и се върна обратно.
— Ами… съгласна ли е, или не?
Мертол свъси вежди.
— За какво?
Серве се наведе към него:
— Да позира гола, приятелю!
На улица Турнон двайсет и девет Серве се озова в един наскоро залесен с готови храсти и цветя двор, където свиреше леден вятър. Тръгна по застланите с мокет стълби и спря пред единствената врата на третия етаж. Щом натисна звънеца, му отвори чернокосо шестгодишно момиченце с вирнато носле. Серве каза:
— Госпожа Клод Ландр, ако обичате.
Момиченцето го изгледа от главата до петите, после запита напълно сериозно:
— Кой я търси?
— Агенция „Гая-Бек“.
То кимна, завъртя се около себе си и се прибра отново, викайки:
— Мамо, господин Габек, господин Габек!
След малко дойде Клод.
— Влизай — каза тя, като че ли се бяха виждали само преди три часа.
И го въведе в един обширен и претрупан с мебели хол, чиито три прозореца гледаха към купола на Сената. Никак не се беше променила, само се бе гримирала по-силно и бе разпуснала мастиленочерните си коси с много дълги, преплетени една в друга къдрици.