— Авторът.
— Моите поздравления! — каза Жак.
Серве се обърна бавно, за да стисне ръката на изправилия се Жак.
— Значи — поде отново Надин — наистина няма да вечеряш с нас?
Серве се доближи до нея, хвана я за раменете и я целуна бързо по устните.
— Лека нощ.
Люс Бертло се луташе като изгубена в коридора.
— Какво правиш тук? — запита я Серве.
— Само минавах.
— Просто така?
— Да.
Той се усмихна.
— Идваш тъкмо навреме, трябва да ти представя някого.
— Някого ли? — запита тя подозрително.
— Да.
— Жена ли е?
— Да.
— Всичко хубаво, глупако.
— Хайде, ела.
Пред будката на портиера срещнаха Месала, придружен от слабата жена на осмия ред с перата по шапката. Серве се готвеше да отмине с кимване за поздрав, но Месала го спря.
— Жером, позволете да ви представя жена си.
— Много ми е приятно! — каза Серве и стисна студената кокалеста ръка. — Люс Бертло, господин и госпожа Лоран Месала…
Жената, която с орловия си нос, с мършавия врат и с перата по главата приличаше на някаква рахитична птица, се вторачи лакомо в Серве.
— Пиесата ви е възхитителна, господине.
Себастиен Щайнер плати на шофьора на таксито и бавно изкачи двата етажа до жилището си. На шахматната дъска, замръзнали в математическа атака, фигурите го чакаха, за да им даде отново живот. Ала той нямаше желание за това.
В главата му отекваха бароковите ноти на една бурна и трагична прелюдия. Той застана до прозореца и замислено натъпка лулата си.
Далила посрещна Серве, въртейки опашка, изпънала от радост задните си крака. Заскимтя пронизително и облиза цялото му лице, след което посрещна по същия начин и Люс, която я притисна до гърдите си.
— Много е красива твоята приятелка.
В един ресторант на улица Бак Надин се хранеше мълчаливо, а Жак и двамата му приятели говореха за пиесата. От време на време и тя се включваше с някое неопределено „да“ или „не“.
— Сигурно е чел Пинтър — каза Жак.
— Сигурно! — обади се Бененж.
Леотар, който лапаше супата си, издаде някакъв звук, който би трябвало да изразява потвърждение.
— Но е добре направено — каза Бененж — и въздействува.
— Не чак толкова — отвърна Жак. — Много е отвлечено, няма никаква връзка с конкретната действителност.
Ала срещна погледа на Надин и веднага наведе глава.
— Не че не си прав — каза Леотар, — но нека бъдем справедливи…
— Е, какво ще кажете? — запита Соланж.
Господин Менар изглеждаше притиснат до стената и госпожата му дойде на помощ.
— Ти беше много добра.
Соланж ги изгледа един по един над масата в ресторанта на булевард Монтен.
— А пиесата? — запита тя най-сетне.
Жорж Менар почувствува, че трябва да каже какво мисли. Прочисти гърлото си и каза убедено:
— Интересна е. — После добави: — Но е неясна.
— Нека аз да го направя — каза Люс и взе чайника от ръцете му.
Стопли вода, намери чаши и захарница, поднесе нескафето. Изпиха го мълчаливо. Люс отстъпи пред умолителния поглед на Далила и й даде бучка захар. Серве изучаваше русите коси, сивите очи, точните движения на младата жена.
— Ще пишеш ли и други пиеси? — запита тя.
Той поклати глава.
— Сигурно не.
— Какво се случи тая вечер? В началото беше толкова слабо, а после изведнъж се получи…
— Да — каза той, — получи се.
Някой почука на вратата. Беше Себастиен Щайнер. Когато видя Люс, понечи да се върне.
— Извинете, аз…
— Моля ви, влезте, току-що направихме кафе.
Далила се хвърли, поздрави Щайнер, близвайки го с език, и веднага щом той седна, се сви на коленете му.
— Нова придобивка ли е? — запита Щайнер.
Серве поклати глава.
— Не знам какво ще я правя. Беше на един приятел, който вече няма нужда от нея.
Всички млъкнаха. Люс скришом наблюдаваше мъжете с известно любопитство.
— Гледах пиесата — обади се Щайнер, след като неочаквано се загледа в Люс и отново я разпозна.