Серве се усмихна.
— Аз също.
Вечеряха тримата в един ресторант на улица Сен Беноа. Докато се хранеха, Серве разказа за Чад, а Клод — за провалените си роли. Люс през цялото време скромно мълча, смееше се там, където трябва, внимаваше дали всички имат хляб, искаше още вино, когато бе необходимо. В единайсет и половина обяви, че й се спи и се прибира да си легне. Клод се намръщи.
— Още десет минути и ви оставям.
Люс й се усмихна:
— Нещо бъркате.
Серве остави няколко банкноти в чинийката.
— На мен също ми се спи.
Люс се обърна рязко към него:
— Я ме остави на мира!
И излезе от ресторанта.
Клод наведе глава.
— Май ти плюх в мозъка, а?
Серве кимна.
— Да те отведа ли при мъжа ти?
— Благодаря, с кола съм.
— Тогава всичко хубаво!
Целуна я по крайчеца на носа и си тръгна. Клод го проследи с поглед, запали цигара, поръча второ кафе на сервитьора.
— Ще го изпиете ли с нас? — обади се един глас.
Бяха на съседната маса — двама млади и елегантни бизнесмени, които от известно време говореха главно за търговия с ютии. Клод ги изгледа невъзмутимо един по един с искрица горчивина в тъмните си очи. После запита хладно:
— Поне става ли ви оная работа?
Объркан, по-младият от двамата наведе глава. Другият издържа погледа на Клод с усмивка, която трябваше да мине за светска.
— Нещастник! — каза Клод.
Люс се къпеше. Серве затвори тихо вратата, закачи шлифера си и сложи вода за кафе. В миниатюрното апартаментче цареше лек безпорядък. Беше все така чисто, но предметите сякаш вече не бяха подредени със същата грижа за симетрия. Серве седна на масата и си сипа нескафе. Загледа се в снимката, сложена на етажерката в рамка — мъртвата жена с бомбето, — и си каза, че би могла да се изкопира по-добре, за да се подчертае образът на преден план и да се придаде по-голяма загадъчност на зловещия декор.
Люс отвори вратата и застана на прага. Бе по хавлия, без грим, с разпуснати коси.
— Едно кафе? — запита Серве.
Тя поклати отрицателно глава, отиде до леглото и извади пижамата си изпод възглавницата. Серве пусна четири бучки захар в чашата си. Люс бе съблякла хавлията и разгъваше долнището на пижамата. Светлата й кожа, широкият гръб, закръглените бедра блестяха в жълтата светлина на нощната лампа.
— Хайде, не е станало кой знае какво! — каза Серве.
Люс пусна дрехата и се обърна — от двете страни на късото й носле се стичаха две сълзи.
— Много съжалявам.
Седна на края на леглото със събрани крака и опря брадичка на коленете си.
— Няма нищо — каза Серве.
После стана, отиде и седна до нея, сложи ръка на гърба й, притисна я до себе си.
— Не съм си въобразявал нищо, разбираш ли?
Тя го погледна, изведнъж охладняла.
— А аз — да.
— Моята портиерка би казала в случая: „Човек е такъв, какъвто си е.“
Тя се усмихна, прие цигарата, която той сложи между устните й.
— Отвращавам се от себе си! — После добави: — Какво чакаш, че не се събличаш? Да си тегля един куршум в главата ли?
Алберт Кнопоки караше бавно. Съпругата му Жозет бе казала по телефона, че пече говеждо с лук — нещо, което той ужасно обичаше. Ала един несъобразителен директор го бе задържал в службата и Кнопоки много се страхуваше, че това забавяне е внесло объркване в тънките готварски сметки на Жозет. Лапнал цигара „Житан маис“ в ъгълчето на устата си, стиснал в една ръка кърпата (за да попива дясното си око при пръв удобен случай), той форсираше двигателя на стария си фолксваген из тесните улици на 15-и район. Улица Дюто бе съвсем празна. Кнопоки натисна педала за газта и избърса преливащото си сълзящо око. Това движение намали още повече полето на зрението му и той не можа да види в привечерния здрач възрастния мъж с кучето, които пресичаха пред него. Успя да завърти волана в последната секунда.
Бронята на колата удари с тъп звук Далила по задницата. Каишката се опъна, изхвръкна от ръцете на Щайнер и изплющя във въздуха. Кучето описа дъга, блъсна се в някаква стена, удари се в покрива на една кола, търколи се по капака на мотора и падна в канавката. Фолксвагенът зави рязко, олющи три паркирани коли, чукна се в четвърта, занесе и спря напряко на платното. Себастиен Щайнер тръгна бавно по улицата, където вече първите врати се отваряха, по прозорците се показаха любопитни глави и уличните лампи изведнъж се запалиха, изсипвайки бялата си светлина на пътя. Знаеше какво ще види, представяше си отсега неподвижно лежащото тяло с отпуснати крайници, като кукла, захвърлена на рафта за играчки. Не бе ли загинала жена му точно на това място и точно по същия начин? Вратата на фолксвагена изскърца с метален звук, полуотвори се и остана така.