— Да, наистина.
Пак замълчаха.
— Какво ще кажеш да се видим? — запита предпазливо Соланж.
— Може. Кога ще ходиш при онзи гений?
— Ще дойдеш ли с мен?
— Вече нямам никакви пари, за да си играя на гордост. А освен това много ме заинтригува тоя Венсан д’Анжу…
За първи път след смъртта на Жак тя спа осем часа непробудно и изяде със сутрешното си кафе една виенска кифла. Преди да вземе душ, мина с прахосмукачката по мокета и подреди малко жилището. Гримира се грижливо, но не успя да изтрие от лицето си отпечатъка на последните седмици. Когато се завърна от Лион, намери апартамента празен, установи липсата на класьорите на Жак, както и отсъствието на колата от гаража. Отначало реши, че се касае за колекционерска експедиция, и го зачака да се върне. Два дни по-късно пристигна извлечение от банкова сметка, съобщаващо за влог от доста кръгла сума. Тогава отиде в полицията и съобщи за изчезването на мъжа си. Попитаха я как изглежда, поискаха й снимка и я замолиха да се подпише на няколко места. Четирийсет и осем часа по-късно идентифицира тялото в моргата. Жак се бе погрижил да не могат да установят самоличността му, когато го намерят, бе изхвърлил всички книжа и документи, оставяйки в джобовете си само един брой „Парископ“ и носна кърпа. Чак когато се върна вкъщи, намери под леглото двата листа — първия покрит с драскулки, а на втория — само нейното име: „Надин“… Винаги се бе мъчила да не изпитва състрадание към Жак, съзнавайки, че това би го унищожило. А сега, ужасена, изпитваше точно това.
Венсан д’Анжу се бе разположил в една леденостудена стая на първия етаж в общинското училище на улица Вано. По стълбите се бутаха актьори и ученици. От близкия двор долитаха викове на деца и пронизителни свирки. На горната площадка слабичко девойче в кожено облекло и дългокос асистент-режисьор се опитваха да въведат някакъв ред и раздаваха формуляри, които кандидатите трябваше да попълнят. Сред всеобщата блъсканица се разменяха писалки, изпускаха се снимки, които начаса биваха стъпкани, разнасяха се оплаквания от студа, от лошата организация и се задаваха въпроси относно тайнствения Венсан д’Анжу. Бутани на една страна, теглени на друга, Надин и Соланж, които напразно се мъчеха да попълнят формулярите си, разбраха най-напред, че Венсан д’Анжу се е обучавал в Пиколо театро в Милано, а после, че бил последовател на Хелена Вайгел от „Берлинер ансамбл“. Някои пък твърдяха, че бил любовник на една известна личност от Министерството на културата, която била уредила в знак на благодарност да му отпуснат значителни средства. Почти всички се обръщаха след Надин, тъй като рядко се случваше някоя актриса, станала известна в определен период, да се явява при такива условия, без помощта на посредник. Въпреки всичко тя изглеждаше в добро настроение и се смееше заедно със Соланж на глупостите, които чуваше наоколо, и на любопитството, с което учениците обграждаха актьорите.
След трийсетминутна блъсканица на стълбите десетина кандидати бяха допуснати вътре от строгите пазители, които бяха събрали формулярите и ги преглеждаха с безразличие.
— Надявам се поне, че ще бъде на висота — каза Надин.
Соланж кимна. Два часа след като бяха дошли, те успяха да влязат, заедно с още осем актьори, в една олющена класна стая с подиум и черна дъска. Някаква девойка, досущ прилична на онази от стълбите, помоли всички да седнат по чиновете. Висок слаб мъж с олисяло чело и покрити с буйна коса уши, с черни очила и с ботуши, наметнат с къса патешкожълта пелерина и обут в червен кадифен панталон, крачеше надлъж и нашир по подиума. Когато вратата се затвори, той се обърна, слезе от подиума и отиде да седне на края на един чин.
— Добър ден! — гласът му звучеше с изкуствена фамилиарност.
Сетне огледа втренчено един по един десетимата кандидати, обърна се към една млада актриса и заяви:
— Студено ми е. А на теб?
В желанието си да покаже, че също като него е без предразсъдъци, тя вдигна поглед и каза, изчервявайки се:
— А, много съм добре, не се безпокой за мен.
Венсан д’Анжу поклати глава, сякаш бе произнесла нещо главозамайващо, и се обърна към един брадат мъж с безцветни очи и сини кръгове около тях.
— Ти какво ще кажеш?
В думите му имаше също толкова топлота и искреност, колкото в държането на някоя проститутка от улица Годо дьо Мороа. Брадатият тръсна безгрижно глава.
— Добре, виждате ли сега, аз ще поставям „Фауст“ — каза Венсан д’Анжу. — Искат го от мен и ще го направя. Пуснаха ми мангизи и нямам намерение да плюя отгоре им. Само че, нали разбирате, това няма да бъде какъв да е „Фауст“. Ще трябва да можете да танцувате, да пеете, въобще — всичко.