Изтощен от тая реч, той наведе глава, замисли се за секунда и продължи:
— Фауст продава душата си на дявола, а какво е дяволът?
Погледна въпросително към всеки един от десетте кандидати. Никой не помръдна. Слабичката асистентка му дойде на помощ.
— Капиталистическото общество! — каза тя.
— Точно така.
Надин се зачуди дали не се полагаше да й дадат бонбонче за това. Венсан д’Анжу продължи:
— Работата е огромна, ясно ли е? Започваме всичко отначало. Не ми е интересно да повтарям разни глупости, които вече са правени. Предпочитам да правя нови.
И избухна в писклив смях, който не срещна никакъв отглас между присъстващите и секна изведнъж.
— Актьорите ще работят в състояние на разложение, разбираш ли…
Соланж натика кърпичката си в устата, за да не прихне.
— В състояние на какво? — запита Надин със студен и ясен глас.
Венсан д’Анжу се вторачи в нея занемял.
— Моля?
Надин го погледна мълчаливо, после поклати глава.
— Продължавай, другарю, забравих какво, исках да кажа.
Той продължи малко обидено да излага неясните си намерения с толкова мъгляви изрази, че в края на петнайсетте минути несвързани глупости, които наприказва, никой не можеше да каже какво е искал да обясни. После помоли кандидатите да му представят по нещо, независимо какво, за да му дадат възможност да ги опознае по-добре.
— Имаш ли нещо готово? — обърна се тихо Соланж към Надин.
— Не.
На подиума млада актриса издекламира един монолог от „Лудият Пиеро“ на Годар.
— Интересно! — каза Венсан д’Анжу. — Никак не е лошо. Сега виж какво ще правиш: ще скачаш високо, ще гледаш радостно и ще викаш: „Пролетта дойде, а ние не знаем какво да правим.“
Момичето отвори смаяно уста.
— Какво да викам?
Венсан д’Анжу повтори много любезно цялото изречение и добави:
— В началото започваш с шепот и продължаваш все по-силно, докато накрая побъркаш публиката, разбра ли?
Кандидатката преглътна, погледна към Соланж, която щеше да се задуши от хълцане, и смело започна.
— Благодаря — каза Венсан д’Анжу. — Следващият.
Надин и Соланж излязоха напред — бързаха да свършат с всичко това.
— Какво ще ми представите?
— Една сцена — каза Надин.
— Да, но каква?
— От „Вечерна среща“ на Жером Боа.
— Добре, започвайте.
Бяха избрали очната ставка от първо действие между двете жени — любовницата и съпругата, и след като преодоляха първоначалната нерешителност, успяха да постигнат на малкия подиум известно драматично напрежение. Соланж забеляза известни промени в играта на Надин: тонът й вече не бе толкова мрачен и, странно защо, от това образът ставаше по-трагичен. Свит в позата на „Мислителят“ от Роден, Венсан д’Анжу изслуша сцената с най-задълбочено внимание, а когато свършиха, се прозина пред всички и тръсна глава.
— Невероятно! Направо невероятно!
— Какво казахте, моля? — запита Надин.
Режисьорът се почеса по главата. Очите му бяха пълни със състрадание.
— Откога е това? — запита той накрая.
— Отпреди шест месеца.
— Не може да бъде!
Венсан д’Анжу не можеше да се начуди. Свали очилата си, избърса ги в пелерината и отново ги сложи на носа си.
— Добре, минаваме към импровизацията: вие сте риба, изхвърлена на брега, а вие — дърво край…
— Много съм ви признателна, че ми говорите на „ви“ — каза Надин. — Тръгвам си, започвате да ме отегчавате.
Венсан д’Анжу остана със зяпнала уста.
— Ама недейте така! — каза той едва чуто.
— Как?
— Да, наистина — запита Соланж, — как?
— Слушаме ви! — каза Надин.
— И бъдете точен — изкикоти се Соланж.
Венсан д’Анжу започна да отстъпва. Най-сетне проплака:
— Не се обиждайте!
Надин погледна към Соланж.
— Ти обидена ли си?
— Не, а ти?
— Ни най-малко.
И изгледаха най-невинно режисьора от главата до петите.
— Довиждане — каза Надин.
А Соланж добави майчински:
— Убедена съм, че сте много талантлив.