За да се окопитят, отидоха да хапнат по един сладолед в „Севр-Бабилон“. На Соланж й направи невероятно впечатление начинът, по който Надин унищожаваше огромната топка сметана.
— Добре, че поне обичаш това.
— Едно от предимствата на слабите жени — отвърна Надин.
Соланж носеше под ръка един екземпляр на „Льо Текнисиен дю филм“ и го разгърна на тезгяха.
— Мислех утре да пообиколя из телевизията, но не знам дали ще имам смелост да го направя.
— Няма смисъл — каза Надин.
— Смяташ ли, че в киностудиите е по-различно?
Надин сви рамене и изсипа няколко монети в чинийката.
— Добре, да идем, но ще видиш.
Взеха метрото, стигнаха до огромната постройка и влязоха. Стъпките им отекваха по безкрайните пусти коридори. Едно табло в преддверието сочеше, че в момента се подготвят няколко театрални емисии. След половинчасовото обикаляне по асансьори и стълбища успяха да открият вратата на един режисьор, ала видяха закачен лист хартия, на който пишеше: „Разпределението на ролите приключи.“ На следващата врата висеше подобен лист с думите: „Приемаме след 30 април.“ Най-сетне попаднаха на един младеж, облечен в кожено яке, който играеше на морски шах със секретарката си.
— Какво обичате? — запита секретарката, като вдигна с раздразнение глава.
— Идваме за ролите от „Три сестри“.
— Вече приключихме — отвърна секретарката.
— Напротив — обади се младежът, — прекалено рано е. Елате през август.
— Но снимките са насрочени за май — рече Соланж.
— Кой ви каза такова нещо? — запита младежът, внезапно възмутен.
— Долу е обявено.
Младежът вдигна отчаяно ръце нагоре и се обърна към секретарката си:
— Пак са го сложили! Ще ги науча аз тях!
— Бе-дванайсет — каза секретарката.
— Уцели ме!
— Значи сега не е моментът? — запита Соланж.
— Опитайте при Бурашон, в стая 31 678 — каза секретарката. — Мисля, че в момента приема артисти.
— Благодаря.
— Няма защо.
— Е-петнайсет — каза младежът. — Най-открая вляво.
За разлика от бездействието, което цареше навсякъде, стая 31 678, отредена на режисьора Луи Бурашон, бе обхваната от трескаво оживление. Няколко пищно и безвкусно облечени жени на зряла възраст се препираха кое филмово студио — „Сен Морис“ или „Булон Бийанкур“ — е по-добро. Трийсетина невзрачни мъже в безформени костюми, обути с грижливо лъснати овехтели обувки, чакаха прави или седнали да ги извикат. Надин хвърли един поглед на пиесата и отстъпи.
— Дребна, работа!
— Статисти ли търсят?
— Да.
Излязоха от сградата на Френското радио и телевизия и се върнаха с такси до Сен Жермен де Пре.
— Ще вечеряш ли с мен? — запита Надин.
Соланж поклати отрицателно глава.
— Родителите ми ще имат гости. Обещах да си бъда вкъщи.
— Тогава до скоро виждане.
— Всичко хубаво — отвърна Соланж и стисна дългата нежна ръка на Надин. После запита: — А Серве? Не си ли го виждала?
— Не — отвърна Надин.
— Аз го търсих няколко пъти, но все го няма.
— Той много пътува — каза Надин.
Гая запали една пура, както подобаваше за такъв случай, и това му отне близо три минути. Серве го наблюдаваше от стола, определен от шефа за посетители — безформено и прекалено меко кресло, в което човек потъваше и определено изпитваше чувството, че седи на земята. Гая всмукна няколко пъти от синкавия дим на пурата си и благоволи най-сетне да си спомни за присъствието на Серве.
— Значи „Гама“ предложи да ви вземе?
— Точно това ви казвах — отвърна Серве.
— И вие отказахте?
— Не съм казал това. Казах, че смятам да откажа.
Гая сбърчи чело.
— Нека бъдем наясно. Ще им откажете, ако възнаградя по конкретен начин верността ви към фирмата, така ли?
— Горе-долу е така.
Гая поклати глава, сякаш искаше да каже, че според него светът е станал много жалък, но че той самият е безсилен да го промени.
Мертол не можеше да понася някой от хората му да се среща с Гая без негово знание. Неизменно подозираше, че става дума за предателство, за донос, за някакво притворно начинание с цел да бъде компрометиран. Когато видя Серве да излиза от директорския кабинет, веднага го извика.
— Нещо проблеми ли имаш?
— Вече не.