Винаги по-внушителна, госпожа Грифитс се показа сега подчертано по-различна и по-енергична в това мъчително положение и сякаш помрачня за миг от забележима за окото сянка на някакво раздразнение или недоволство от самия живот, придружена от явна физическа болка. Щом мъжът й се изправи, тя посегна, взе бележката и й хвърли само един гневен поглед, с лице, сковано в сурово и същевременно покрусено, тревожно изражение. Имаше вид на човек, който е дълбоко развълнуван и недоволен, който дърпа ожесточено някакъв осезаем възел, но не може да го развърже, който се мъчи да се въздържи и да не изрази оплакване, но би искал да се оплаче горчиво и ядно. Защото зад гърба си имаше толкова години проповедническа работа и вяра, които за недостатъчно развития й ум бяха сякаш смътно указание, че би било справедливо да й бъде спестена тази мъка. Къде беше нейният бог, нейният Христос в този час, когато се извършваше тази очевидна неправда! Защо не се беше застъпил за нея? Как можеше да й обясни това? Къде бяха библейските му обети? Неотстъпните му напътствия? Прогласените от него милости?
Пред лицето на такава голяма беда за нея бе много трудно, както го виждаше Клайд, да проумее всичко това, поне веднага. Макар че, както Клайд бе вече разбрал, то можеше да се постигне в крайна сметка, разбира се. Защото поради някакви слепи, дуалистични разбирания и тя, и Ейса упорито, както всички дълбоко религиозни хора, отделяха бога от злото, грешките и мъката, макар да го обличаха въпреки това с върховна власт. Те търсеха нещо друго — зла, коварна, вероломна сила, която пред лицето на божието всеведение и всемогъщество все още мами и заблуждава — и намираха това нещо в крайна сметка в греховността и покварата на човешкото сърце, което е създадено от господа, но над което той няма власт, защото не желае да има.
В момента обаче тя бе обладана само от болка и гняв, ала въпреки това устните й не трепереха както на мъжа й, нито в очите й се четеше такова дълбоко страдание, каквото изпълваше неговите. Вместо това тя направи крачка назад, препрочете писмото почти с яд и после му каза:
— Избягала е с някого и не казва… — Но изведнъж се прекъсна, като си спомни за присъствието на децата, понеже Клайд, Джулия и Франк бяха и тримата при тях и гледаха любопитно, напрегнато, без да могат да повярват на станалото. — Влез тука — рече тя на Ейса, — искам да си поговорим една минута. Вие, деца, по-добре си легнете да спите. Ние ще дойдем ей сега.
Ейса и тя начаса се уединиха в стаичката зад залата на мисията. Децата чуха как тя щракна ключа на лампата. След това гласовете им замърмориха в полугласен разговор; Клайд, Джулия и Франк се спогледаха, при все че Франк, който бе толкова малък (само десетгодишен), едва ли можеше да схване положението напълно. Дори Джулия надали долавяше цялата му важност. Ала Клайд поради по-големия си допир с живота и изявлението на майка си („Избягала е с някого“), разбираше всичко достатъчно добре. На Еста й бе омръзнало всичко това, както и на него. Може да е имала някого, едно от тези контета, които той виждаше из улиците с най-хубавите момичета, с когото да е избягала. Но къде? И какъв ли бе той? В тази бележка се казваше нещо, но майка му не му беше позволила да я види. Беше му я взела много скоро. Защо не беше я прочел пръв, тихичко, наум!
— Смяташ ли, че е избягала завинаги? — попита той със съмнение Джулия, докато родителите му не бяха в стаята, а самата Джулия имаше такъв смутен и странен вид.
— Отде да зная? — отговори тя малко ядно, разтревожена от бедата на родителите си и тази потайност, както и от постъпката на Еста. — Никога нищо не ми е казвала. Мисля, че щеше да я е срам да ми го каже.
Джулия, по-малко темпераментна и от Еста, и от Клайд, тачеше родителите си по по-общоприет начин и затова повече ги съжаляваше. Наистина не й беше съвсем ясно какво значи това, но си имаше свои подозрения, понеже й се беше случвало да разговаря по този въпрос с момичета, макар и много предпазливо и сдържано. Сега обаче повече я караше да се ядосва начинът, който Еста бе избрала да ги напусне, да изостави майка, баща, братя и самата нея — защо е трябвало да бяга и да прави нещо, което така да разтревожи родителите й? Това беше ужасно! Въздухът бе изпълнен с мъка.