Но най-хубавото от всичко, което Клайд откри сега за свое удоволствие, а понякога и отчаяние, бе, че заведението се посещаваше тъкмо преди и след представлението, когато имаше матине, от рояци момичета, сами или с кавалери, които сядаха на бара, кикотеха се, бърбореха, оправяха си косите и се червяха и пудреха пред огледалото. И Клайд, зелен и неопитен в светските маниери и похватите на нежния пол, не можеше да се нагледа на хубостта, дързостта, самонадеяността и прелестта им. За първи път в живота, докато се занимаваше с миене на чаши, зареждаше щанда със сладолед и сиропи, подреждаше лимони и портокали на подносите, имаше почти непрекъсната възможност да наблюдава тези момичета отблизо. Бяха чудесни! Повечето бяха толкова хубаво облечени, толкова елегантни — тези пръстени, брошки, кожи, възхитителни шапчици и красиви обувки, които носеха! А колко често ги чуваше да говорят за такива интересни неща — събирания, танци, вечери, представления, които бяха видели; заведенията във или около Канзас сити, където се канеха да отидат; разликата в модата миналата и тази година; чара на някои артисти и артистки (главно артисти), които играят сега или скоро ще дойдат в града. А до този ден у дома си не беше чувал нищо подобно.
Много често една или друга от тези млади хубавици бе придружена от мъж с фрак, колосана риза, цилиндър, папийонка, бели кожени ръкавици и лачени обувки — неща, които по онова време представляваха за Клайд последната дума на истинска изисканост, красота, изящество и безоблачно щастие. Да можеше да носи такъв костюм със същия непринуден и самоуверен вид! Да може да говори на девойка с маниера и хладнокръвието на някои от тези контета! Какво истинско постижение на съвършенството! Никое хубаво момиче (както му се струваше тогава) не ще се съгласи да има нещо общо с него, ако няма дрехи, отговарящи на този образец. Явно те са необходими — те са решаващото нещо! А постигне ли го веднъж, може ли да носи такива дрехи, е, няма ли тогава да е стъпил на пътя, който води към всички блаженства? Всичките радости в живота тогава положително ще станат достъпни за него. Благосклонни усмивки! Може би тайно стискане на ръка… прихващане на една или друга през кръста… някоя целувка… обещание за женитба… а после, а после!
И всичко това проблесна в един миг откровение, след като толкова години бе ходил из улиците с баща си и майка си на публични молитвени събрания, седял в молитвения дом и слушал чудати и безцветни личности — хора, които потискат и объркват — да разказват как са били спасени от Христа и какво е направил за тях господ. Като нищо ще се отърве от това сега! Ще работи, ще пести пари и ще стане голям човек. Без съмнение този прост и все пак идиличен сбор от баналности съчетаваше в себе си блясъка и магията на едно духовно прераждане — бе истински мираж пред загубила се, зажадняла, търсеща път жертва на пустинята.
Обаче лошото точно в тази служба, както времето скоро показа, бе, че макар да беше овладял приготвянето на разни питиета и накрая да печелеше дванадесет долара седмично, тя не разрешаваше глождещите душата му копнежи и стремления. Защото Албърт Сибърлинг, прекият му шеф, твърдо държеше да запази колкото може по-голяма част от знанията, както и най-приятната част от задълженията си за самия себе си. А отгоре на това беше напълно единодушен с дрогериста, при когото работеха, в схващането, че освен да му помага на щанда, Клайд трябва да изпълнява всички поръчения, които хрумнеха на съдържателя; и Клайд трябваше прилежно да се труди почти непрекъснато през цялото работно време.
Излизаше, че всичко това не дава засега никакъв резултат. Клайд не виждаше как би могъл да се облече по-добре, отколкото досега. Още по-лошо — гнетеше го това, че има много малко пари, познати и връзки; толкова малко, че извън семейния си кръг се чувстваше самотен, а не по-малко самотен бе и в този кръг. Бягството на Еста беше подронило религиозната работа на родителите й в града и понеже тя все още не се връщаше, семейството, както Клайд дочуваше, се тъкмеше да си събере багажа и да се премести, тъй като не можеше да измисли нищо по-добро, в Денвър, Колорадо. Но Клайд вече беше решил да не замине с тях. Каква полза, ако би заминал, питаше се той. Там щеше да има пак само някаква мисия, същата, както тази тук.